Дияна обича да пише и да се занимава с всякакви творчески дейности. Тя е най-големият представител на балканския дух, когото някога ще срещнете. Има много хобита и се увлича по театъра и киното – интерес, който личи от активната ѝ работа в тази сфера из цяла Европа.

Представлението поставя публиката в свят, в който границите между физическото и въображаемото постепенно се размиват. Има нещо смущаващо и красиво в това. Вдъхновено от “Човекът, който се превърна в пръчка” на Кобо Абе, със само трима актьори и Дани в главната роля, виждаме една завършена неоспорима сила на светлини, гласове и изразявания. 

Гласовете обграждаха и изпълваха Боксьора. Почти като създаване на пространство, в което едновременно да наблюдаваме тялото и да влезем в ума му. Непрекъснатата подготовка, повторения и обсесии са налице през цялото представление. На пръв поглед може да прилича на нормално поведение за един атлет, но пак, постепенно започва да ни напомня за определен екзистенциален въпрос. Усещането да удържиш контрола в свят, който ти се изплъзва. Гласът е като граница. Само че невидим в своята невъзможност да очертае своето начало или край. Гласът създава ситуация, в която е трудно да се каже къде собствената воля на Боксьора потъва, за да се прояви специфичния натиск на това отвъд него; отвън него.

Всички части на спектакъла представят нещо, което виждаме само във формата на прогресия. Трансформацията, сама по себе си, започва все по-малко да прилича на сюрреалистично събитие и все повече на метафора. Аз самия разбирам това като начин да се покаже какво се случва когато човек е редуциран до функция, роля или предмет, част от система. До изчезването на личността.

Нивото на абсурдост се въвежда от фигурите на мъж и жена от ада. Тези откъснати фигури наблюдават и управляват нещо, което изглежда фундаментално неразбираемо. Осветлението, като един от най-силните елементи на представлението, играеше много важна роля за тази част и техните фигури. Вместо само да освети сцената, то създаде различни реалности. Употребата на фокусирани прожектори и силуети около фигурите им създаде кинематична атмосфера. Това създава и усещането за обем, уширение на представлението отвъд броя човеци, които са физически на сцената.

Друг момент, който намирам за интересен, е начинът, по който мислим, че имаме контрол. Боксьорът вярва, че той контролира тялото си. Той го тренира, надмогва ограниченията му, до момента, в който същото тялото не го предава. Като имаме това предвид, можем да го приложим за всички аспекти на живота, които си мислим, че контролираме.

Пред нас се разкрива страхът от незначителността и забравата. Дори страхът от това да не изпълним нещо до неговия пълен потенциал. Боксьорът е редуциран именно до нещо, което не представя човека в своя пълен потенциал. В хода на нашия живот, нашите битки може също да заприличат на нещо подобно; подобно на чувстрвата, които Дани изрази на сцената. Абсурдно.

След представлението сме оставени с цяла колекция изображения в главите си. 

Вярвам, че не могат да се сведат до единствено обяснение. Неудобно е и както вече споменах, леко абсурдно. Но от нас никога не е е окачвало да разберем това напълно; очаква се да поставим себе си в това и да прекараме известно време там. Просто зада разпознаем парченцата на собствените си житейски борби и живот. И точно това е… Живот.

Дияна Живкович

Проектът се осъществява с подкрепата на програма Европейски корпус за солидарност, съгласно Споразумение за отпускане на безвъзмездна помощ № 2026-1-BG01-ESC51-VTJ-000401193.