Камий Белан е 29-годишна французойка. След като завършва специалност политически науки и международни отношения, тя започва тригодишно театрално обучение и открива своята страст към театъра. Камий вярва, че театърът е мощен инструмент за съпротива и еманципация, поетичен начин на борба, поради което търси да съчетае своите политически и артистични ангажименти. Днес тя ще сподели своята перспектива за „Затвор на сънищата“, където се преплитат нейните политически и артистични страсти.

Снощи станахме свидетели на изключително прецизна и силно въздействаща игра на младите актриси Мария Ганчева и Мариета Димитрова.

За да оживи този текст на Педро Калдерон де ла Барка, написан през 1635 г. и произтичащ от испанския бароков театър, Гопето избра постановка, лишена от излишни украси – ефективна и ясна, насочена към същината на посланието. Какво остава от свободната воля на човека, когато границата между сън и реалност се размива?

Минималистична и интелигентна рамка
Спектакълът започва с появата на двете актриси на сцената: едната в бяло, другата в черно – знаковата противоположност между добро и зло, между сън и реалност. Единственият реквизит е стълба, която през цялото представление служи и като символ на физическия затвор на младия принц Сигизмунд, и като метафора на неговото метафизично пленничество.

Проста, но въздействаща сценография
Началото се разгръща в почти христоподобен мрак: актрисата в черно сяда на пианото в дъното на сцената. Играта на светлина и сянка ни потапя в метафизичния свят на съмненията и сънищата, а ритъмът на пианото, а после и на метронома, усилва напрежението едновременно на сцената и в залата. Актрисата в бяло, разположена централно, сякаш бавно потъва в своята – умствена – тъмница, олицетворена от стълбата. Светлинните решения придават на сцената мъглявост, която напомня илюзорната природа на съня.

Темпо, изградено с фин контрол
Актрисите преминават през емоции – от тъга до ярост, от отчаяние до съмнение – без да губят ритъма, който държи и сърцето на зрителя. Кризите на Сигизмунд се открояват особено силно, съпроводени от пианото и метронома, които сгъстяват напрежението и ускоряват пулса на спектакъла. В по-тихите моменти, отбелязани от песни, изпълнени от самите актриси, се появяват проблясъци на надежда и нов живот в тази трескава борба за смисъл. Испанската песен прозвуча дълбоко трогателно – особено в мига, когато двете актриси седнаха на пода, едната милваща косите на другата.

Режисура прецизна, но донякъде предпазлива
През цялото време присъствието на актрисите е пълнокръвно – чрез телата и гласовете си те извайват сценичен образ. Физичността и точността на жестовете следват традицията на органичния театър на Гротовски: далеч от психологизиране на персонажите, актрисите изцяло се отдават на текста и неговите значения. Взаимното им слушане създава симбиоза, хореографията е прецизна, телата се преплитат, и представлението диша. И все пак – за мен дълбокото гмурване в психиката на разкъсания персонаж не се случи напълно, може би заради прекалено предпазлива режисура? По-силно въздействие би имало, ако постановката си бе позволила повече непредвидимост, паузи, мълчание – онова, което е самата същина на съмнението. Бих искала да усетя героите на ръба, върху въже, увлечени от неразрешимите си вътрешни конфликти.

Финалът настъпва с последните акорди на пианото – по-бавни, по-тържествени – докато младият принц следва ритъма с крачките си, носейки своя кръст (стълбата, все още). Атмосферата е приглушена. Последната картина показва невъзможното примирение между волята за действие и тежестта на екзистенциалното съмнение, между стремежа към свобода и вътрешния затвор. Принцът е на сцената, обърнат с гръб, носещ кръста си, озарен от червен лъч светлина сред мрака на залата и на собствената си умствена тъмница.

Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).