Лила Мула обича театъра и се занимава с театрални изследвания. Сега тя събира смелост да се занимава с театрална критика. Тя е част от екипа на Алма Алтер за Международния театрален фестивал Alter Ego 2025. Днес тя ще представи своето тълкуване на спектакъла и ще сподели собствените си чувства за него.

I. Контекст
Педро Калдерон де ла Барка и Бареда
(Мадрид, 17 януари 1600 – Мадрид, 25 май 1681)
Драматург, поет, войник, а по-късно и духовник, Калдерон е една от основните фигури на испанския Златен век.

Този период, Siglo de Oro, е момент на художествено, литературно и културно великолепие. Той обхваща XVI и XVII век (повече от един век въпреки името си), когато Испания сияе над Европа както благодарение на своята империя, така и чрез своите произведения в бароков стил.

Барокът- движение, посветено на емоцията и охолството, бележи всички области на изкуството-литература, живопис, музика, архитектура. Той цели да удиви, разтърси и постави под въпрос противоречията на съществуването. Сянка и светлина, живот и смърт, сън и реалност се сблъскват в постоянна напрегнатост. В религиозната архитектура това се изразява чрез пищни орнаменти, изваяни колони, завладяващи фрески.

Именно в тази естетика на контраста се вписва La vida es sueño (Животът е сън)-отличен пример за бароково произведение, но също и философска пиеса. Тя изследва човешкото състояние, свободата, съдбата, илюзията на света. В този смисъл се доближава до нашия съвременен театър, понякога наричан форум-театър, който поставя зрителя пред собствената му отговорност като човешко същество.

II. Произведението
В La vida es sueño (Животът е сън) е поставено под въпрос нашето съществуване на тази планета. Съдбата, свободната воля във връзка с нашето поведение.

Това философско произведение изследва теми като съдбата, честта и свободата чрез историята на Сигизмунд, принц, затворен в кула от баща си.

Резюме на сюжета
Кралят на Полша, Басилио, затваря сина си Сигизмунд в кула още при раждането му, защото звездите предсказват, че ще стане тиранин. Сигизмунд пораства в неведение за своето кралско потекло.

Но един ден Басилио решава да изпита сина си: приспива го и го пренася в двореца, където той се събужда като престолонаследник. Сигизмунд, опиянен от властта, се държи като тиранин. Тогава кралят отново го приспива и връща в затвора му. При събуждането му казват, че всичко преживяно е било само сън.

Това хвърля Сигизмунд в съмнение: не е ли самият живот само сън? Оттам той започва да се променя, да съзрява и накрая успява да докаже, че може да бъде добър крал, способен да избере доброто.

Сигизмунд, в затвора си, е сам, неразбран, гневен. Той не знае кой е, нито каква е ролята му в света. Тази криза на идентичността е типична за екзистенциализма: Сигизмунд трябва да се изгради от нищото.

Екзистенциализмът е философско и литературно течение, развиващо се през XX век, което поставя акцент върху индивида, свободата, тревогата и отговорността за нашите избори. Това означава, че човекът няма предварително зададена природа: той не е нищо друго освен това, което сам прави от себе си, чрез действията си, изборите си, свободата си да мисли и действа.

Човекът е свободен да избере какъв иска да стане. Няма написана съдба, няма Бог или човешка природа, които да диктуват кои трябва да бъдем. Но тази свобода е тревожна. Защото ако сме свободни, тогава сме изцяло отговорни за това, което правим. Не можем да обвиняваме никого другиго за нашите житейски избори: нито Бог, нито обществото, нито съдбата.

Този текст може да се разбере като лична изповед, но с универсално значение, защото всеки човек си е задавал този въпрос поне веднъж в живота. Сигизмунд въплъщава човека в криза — сам, гневен, без ориентири, осъден да се изгражда отново и отново.

«Спиш ли или си буден?»
Тази проста фраза, която запазих като лично ехо, съдържа цялата двусмисленост на пиесата. Тя впечатлява с привидната си простота, но крие универсална тревога: ами ако това, което смятаме за реално, не е такова?

III. Постановка
Това е пълна преадаптация на постановката.
Имах шанса да видя представлението по два различни начина: отпред и отстрани.
Постановката на Животът е сън, осъществена от Georg., притежава стегнат ритъм.

Сценичен избор
Нищо на сцената: всичко е черно в началото.
Двете актриси започват да казват „какво е животът?“ със силни гласове, като директно предизвикват зрителите.

Визуално
Само една стълба е внесена на сцената.
Виждат се две актриси, облечени в два различни цвята: черно и бяло.
Светлината играе важна роля в определени моменти, за да засили емоцията и произнасяния текст.

Стълбата е основният елемент на пиесата. Някои сцени отразяват библейски или митологични образи. Например, образът на кръста, носен от актрисата, насочва към произведението на Албер Камю от 1942 г.: Митът за Сизиф, където Сизиф е осъден да бута камък нагоре по планината и да се връща отначало завинаги.

Тази постановка, с минималистичен декор, използва стълбата като клетка, в която актрисата е затворена, блокирана, осъдена да остане сама със своите амбиции.

Звук
Заклещена в тази „кула“, тук символизирана от стълбата, тя започва да пее, за да засили и изрази своето състояние.
Актрисата в черно на пиано акомпанира тази в бяло, която въплъщава митологична фигура, осъдена да носи стълбата и да се жертва на върха и.

Постановката запазва оригиналния език за някои части на поемата.
Песента се изпълнява лице в лице,където двете различни енергии на актрисите се сблъскват. Когато актрисата в бяло (синът) е блокирана в стълбата, а баща ѝ (актрисата в черно) е на върха, за да я приклежи с ярост и болка, чуваме ритъма на тяхното желание, подсилен от метронома.

В края въпросът между реалност и сън продължава да смущава щастието на актрисите.
С последната фраза:
— спиш ли или си буден? —
Шумът на стълбата става метафора за невъзможността да се види утрешният ден, като философски акт, в който мисълта нарушава действието.

Актрисата в бяло, която е синът, си тръгва със стълбата на гърба, като мъченик. Баща ѝ, актрисата в черно, няма нищо друго освен музиката, за да изрази този конфликт между болката и дълга да защити народа си.

IV. Критическа интерпретация
Честно казано, не разбрах всичко от това представление.
Първия път, когато го гледах, мислех, че става дума за конфликт на вътрешни интереси в ума на един човек.

Харесаха ми светлинните ефекти, песента, изпята в оригиналния текст на испански.
Предимството е, че пиесата може да се гледа от всички страни.
Играта с тялото и стълбата предлага силна визуална рамка.

Например, използването на стълбата като клетка, в която актрисата е затворена, осъдена да остане сама със своите амбиции и въпроси, беше много въздействащо.

Пианото и гласовете ми харесаха много, защото дават ритъм на говорните сцени.
Светлинните игри също бяха интересни за усилване или за придаване на по-интимен тон на произнасяния текст.

Когато актрисата в бяло (синът) е блокирана в стълбата, а баща ѝ (в черно) е най-отгоре, за да я затвори с ярост и болка, движенията на телата и гласовете им представяха красива картина.

V. Заключение
Трябва да се живее в съгласие със себе си, без да се крием зад извинения или социални роли.
Да живееш „автентично“ означава да поемеш своята свобода и избори.

Източници:
Encyclopædia Universalis
Larousse

Тази публикация се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност (проект № 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618).