Водещ летните класове по съвременен танц: Михаил Бонев

Водеща фото академията: Натали Бонева

Водещ планински преходи: Христо Мирчев

Случи се тук – между гънките на Руй планина, там, където легендата разказва, че непроходима стена от тръни е спасила местното население от завоеватели. Тук, където се тъкат едни от най-красивите български килими. Тук, където геоложки проучвания твърдят, че земната кора е най-дебела в цяла България – 70 километра.

Трън – мястото, което това лято се превърна в наш дом. Тук пожарите са безпощадни, а човешката доброта – дълбока. Тук обезлюдяването настъпва лавинообразно, а очите на децата са по-живи от всякога. Те мечтаят за по-добри дни, в които всеки ще намери своето място в някоя от гънките на планината.

В един такъв ден на мечти се отправихме към върха на Руй. Пяхме заедно с птиците, писахме с цветя и тръни и всеки откъсна от залъка си, за да нахрани другия. Затънахме в малиновите поля и излязохме оттам по-деца от всякога. 

Ромската махала прескочи стената – онази невидима, която прави „нас“ и „тях“.

Колко е хубаво отвъд стената! Знаете ли какво има там? Празно е – неопетнено от етикети, без клишета и предразсъдъци. Там има сърца – човешки сърца, има хора, които просто имат нужда един от друг. Там отвъд стената започна нашето пътуване един към друг. Понякога дълго и трудно, друг път – весело и непосредствено.

„Който ме чува, да плесне с ръце“ – често казваше Мишо, когато бяхме потънали във вълната от еуфория. Всички пляскахме и тишината се настаняваше между нас. Тогава започваше играта – на хартиените човечета, с топката, със съвременен танц или с кючек.

Тук отвъд стената има всичко – всичко хубаво и чисто като сълза, капнала в Ерма и превърнала се в онзи бурен поток, който върти стихията на Ждрелото. Заедно с радостта от играта и ново научените думи – „заповядай“, „благодаря“, „моля“, „няма за какво“ – вървеше и тъгата от раздялата. Но винаги остава надеждата за утрешния клас, за догодина, за следващата резиденция, когато отново ще пеем песента на птиците.

Ние и децата заедно прескочихме стената. Защото тя – стената – винаги ще си стои. Построена е преди векове и хората упорито ѝ слагат подпори, добавят по някоя тухла от клише или омраза. За онези, които твърдят, че не може да се разбие – може би са прави. Но може да се прескочи. Уверяваме ви – може. Ние го направихме. 

4хС и децата на Трън.

Тук, в Трънско, скочихме и в битката с огъня – този, който заличи миналото на десетки, стотици хора с един замах на стихията. Всичко мило и родно, кътало се цял живот, вече го няма – нито стола, нито масата, нито родовата снимка. Как се живее така? Очите на хората – пълни с благодарност. А благодарността върви ръка за ръка със сълзите. Вътре – крехко като вишнев клон, отвън – опожарено и стихиино.

Дали заради обичта към децата, или заради почитта към възрастните, загубили дом, или просто защото сме си ние самите – човеци – тук почувствахме гостоприемството и уюта, който трънчани ни създават.

И така – всеки ден, на прохладно в Читалището, с домашен бъзов сок и високоскоростен интернет, работим с дамите от Читалището. А те – мили и добри – минават на пръсти покрай нас, за да не ни смутят. И те прескочиха стената.

И ние скоро ще се върнем. Надявам се – за по-дълго.

Специални благодарности на:

• Община Трън
  
• Читалище „Гюрга Пинджурова“
  
• Валерия Димитрова
  
• Хижа „Руй“
  
• Здравей Здраве 

Проектът се осъществява с подкрепата на European Solidarity Corps , по проект номер 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618

Лятна резиденция в Трън

Водещ летните класове по съвременен танц: Михаил Бонев

Водеща фото академията: Натали Бонева

Водещ планински преходи: Христо Мирчев

Случи се тук – между гънките на Руй планина, там, където легендата разказва, че непроходима стена от тръни е спасила местното население от завоеватели. Тук, където се тъкат едни от най-красивите български килими. Тук, където геоложки проучвания твърдят, че земната кора е най-дебела в цяла България – 70 километра.

Трън – мястото, което това лято се превърна в наш дом. Тук пожарите са безпощадни, а човешката доброта – дълбока. Тук обезлюдяването настъпва лавинообразно, а очите на децата са по-живи от всякога. Те мечтаят за по-добри дни, в които всеки ще намери своето място в някоя от гънките на планината.

В един такъв ден на мечти се отправихме към върха на Руй. Пяхме заедно с птиците, писахме с цветя и тръни и всеки откъсна от залъка си, за да нахрани другия. Затънахме в малиновите поля и излязохме оттам по-деца от всякога. 

Ромската махала прескочи стената – онази невидима, която прави „нас“ и „тях“.

Колко е хубаво отвъд стената! Знаете ли какво има там? Празно е – неопетнено от етикети, без клишета и предразсъдъци. Там има сърца – човешки сърца, има хора, които просто имат нужда един от друг. Там отвъд стената започна нашето пътуване един към друг. Понякога дълго и трудно, друг път – весело и непосредствено.

„Който ме чува, да плесне с ръце“ – често казваше Мишо, когато бяхме потънали във вълната от еуфория. Всички пляскахме и тишината се настаняваше между нас. Тогава започваше играта – на хартиените човечета, с топката, със съвременен танц или с кючек.

Тук отвъд стената има всичко – всичко хубаво и чисто като сълза, капнала в Ерма и превърнала се в онзи бурен поток, който върти стихията на Ждрелото. Заедно с радостта от играта и ново научените думи – „заповядай“, „благодаря“, „моля“, „няма за какво“ – вървеше и тъгата от раздялата. Но винаги остава надеждата за утрешния клас, за догодина, за следващата резиденция, когато отново ще пеем песента на птиците.

Ние и децата заедно прескочихме стената. Защото тя – стената – винаги ще си стои. Построена е преди векове и хората упорито ѝ слагат подпори, добавят по някоя тухла от клише или омраза. За онези, които твърдят, че не може да се разбие – може би са прави. Но може да се прескочи. Уверяваме ви – може. Ние го направихме. 

4хС и децата на Трън.

Тук, в Трънско, скочихме и в битката с огъня – този, който заличи миналото на десетки, стотици хора с един замах на стихията. Всичко мило и родно, кътало се цял живот, вече го няма – нито стола, нито масата, нито родовата снимка. Как се живее така? Очите на хората – пълни с благодарност. А благодарността върви ръка за ръка със сълзите. Вътре – крехко като вишнев клон, отвън – опожарено и стихиино.

Дали заради обичта към децата, или заради почитта към възрастните, загубили дом, или просто защото сме си ние самите – човеци – тук почувствахме гостоприемството и уюта, който трънчани ни създават.

И така – всеки ден, на прохладно в Читалището, с домашен бъзов сок и високоскоростен интернет, работим с дамите от Читалището. А те – мили и добри – минават на пръсти покрай нас, за да не ни смутят. И те прескочиха стената.

И ние скоро ще се върнем. Надявам се – за по-дълго.

Специални благодарности на:

• Община Трън
  
• Читалище „Гюрга Пинджурова“
  
• Валерия Димитрова
  
• Хижа „Руй“
  
• Здравей Здраве 

Проектът се осъществява с подкрепата на European Solidarity Corps , по проект номер 2025-1-BG01-ESC51-VTJ-000346618