Присъствието на Театър-лаборатория „Алма Алтер“ на Международния театрален фестивал Experyment в Збоншин, Полша, през 2025 година беше своеобразно ритуално осъществяване на театъра като форма на споделено битие. Двете представления – „Що е Отечество? Въпросът, който уби Гео Милев“ и „Аз, Лейди Макбет“ – очертаха контурите на една театрална естетика, която отказва да бъде комерсиална, декоративна или лесна за възприемане. Те заявиха сцената като пространство на екзистенциална интензивност и политическа честност.

Вдъхновено от поезията и съдбата на Гео Милев, представлението „Що е Отечество?“ носи подзаглавието „Въпросът, който уби Гео Милев?“, превръщайки сценичния акт в протест и в дълбоко личен въпрос към съвременността. Режисурата на Николай Георгиев и хореографията на Петя Йосифова-Хънкинс създават пластично сценично мислене, а актьорите го превръщат в случване, в което езикът, тялото и тишината се преплитат в критическа поетика на днешния ден, започнал на 15 май 1925 година, когато Гео Милев е извикан на малка справка и продължил и до днес. 

През фрагментната структура на спектакъла – в духа на Гео Милев и на неговото епохално разчленяване на формата и свеждането и до фрагмента, “който изразява цялото, много по-добре, отколкото цялото изразява себе си” – публиката в Збоншин  се разболя от ГеоМиОтопия. Тази художествена зараза се оказа способна да лекува безразличието и отчуждението. В отзивите на публиката това се прояви в пълните със сълзи очи и силния резонанс след финала, когато актьорите бяха посрещнати не с тривиални аплодисменти, а с обич и цвете.

„Аз, Лейди Макбет“ в изпълнение на Станимира Димова и режисурата/хореографията на Петя Йосифова-Хънкинс продължава линията на живия театър, но го въвежда в интимен, почти психоаналитичен регистър. В този моноспектакъл визуалното решава сценичното, за да се разкрие една жена нарамила стълбата, като Сизиф, изкачвайки се по нея по пътя си към властта. Властта като едничка лична удовлетвореност в нейния интимен свят, властта й на него, чрез него над другите, а чрез другите и над себе си. . Спектакълът съчетава минимализъм с експресия, поетичност с бруталност, превръщайки класическия шекспиров персонаж в живо, ранимо тяло.

През асоциативни образи и физически трансформации, Лейди Макбет става носител не на вина, а на съпротива срещу реда, който подменя нежността с власт. Според думите на полския режисьор и директор на фестивала – Ирек Соларек „може да се види огромното количество актьорска работа, вложена в тази роля“, като в този случай актьорското майсторство не се измерва с демонстрация, а с дълбока вътрешна дисциплина и искреност.

И двете представления се опират на стилистиката на живия театър – концепция, която „Алма Алтер“ развива вече десетилетия, в диалог с философията на Йежи Гротовски и Гео Милев. Това е театър „тук и сега“, в който тялото на актьора е източник и граница на сценичната енергия. Бедността на средствата – отказът от сложна сценография, от „модерно осветление“, както самите организатори споделят – се превръща в богатство на вътрешната концентрация. Всеки предмет, всеки звук и жест носят тежест и смисъл. Техническият екип на фестивала отбеляза необичайната готовност на трупата да се включи в работния процес – „без проблем хващате мопа и се качвате на стълбата“. Това свидетелства за цялостен сценичен и човешки подход – театър не като роля, а като съществуване.

Един от най-силните ефекти на присъствието на „Алма Алтер“ в Полша бе именно публиката – ангажирана, емоционална, трогната. Коментарите след спектаклите звучаха като изповед: „изкуството е най-важната нужда за разбиране на съвременния свят“, написа един от зрителите. Други споделиха чувството на близост, на принадлежност към театрална фамилия, надхвърляща национални и езикови бариери.

Представянията на „Алма Алтер“ в Збоншин утвърждават международното значение на театъра като културен посланик и  напомнят за смисъла на сцената като място на споделена крехкост и съпротива. Те прозвучаха като своеобразни въпроси, които поддържат комуникацията и след срещата на сцената, докато не замлъкнат и в главата на последния зрител.

Проектът се осъществи с подкрепата на Столична община – Програма Мобилност и Студентски съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”. 

Валерия Димитрова