Летището. Самолетът. Автобусът. Колата. Корабът. Асансьорът. Негово Величество Компютърът във всичките си свети преображения. И отдолу човекът и човешкото.

Поривът към далечното ни открадна близкото. На хоризонта едва, едва се различават формите. Вече не извръщаме очи от ужаса на детайлите, ние просто не ги виждаме. Човекът до мен и човекът пред мен са отражение на онзи най-отпред. Аз съм същата. Вървим еднакво, обличаме се еднакво, мислим еднакво. Сбъркалият е черната овца, но и той бърза да се поправи. Това е Апаратус. Няма защо да се страхуваме, всичко е програмирано.

Машината на Бека Хобак е безкомпромисна. Музиката на Игнасио Карваджал е задушаваща. Апаратус си говори с Бекет, превежда “Квадратът” на езика на съвременния танц. “Квадратът”, но за хора със слаби сърца, за тях са нюансите в движенията, текстът и надеждата. Абсурдният човек знае, че изход няма. Но съвременният човек има нужда от неоновия надпис “EXIT”. Затова и светлините са неонови, а телата преекспонирани.

Вътрешният човек блъска с юмруци по обвивката. Публиката в София е готова за среща с формата. Зрителят на втория ред само преди час е заключил офиса. Този до него е оставил компютъра включен, за да не прекъсва download-а. Този до него постоянно поглежда телефона и свети в пространството, сякаш и той иска роля в спектакъла. Програмисти, софтуерни специалисти, инфлуенсъри, СЕО-мениджъри, смени си работата дори да не си от поколението-Z.

Въпреки, че са носители на машината на спектакъла, танцьорите, а не публиката са онези, които внасят човешкото на сцената. Волята проблясва в зениците, в неволно свития юмрук, в едва загатната усмивка. Не, не си въобразявам, между зъбците на колелото се появяват взаимоотношения. Монотонното маршируване замлъква. На негово място пониква жестът, за да избуи в танц.

“Първо танцувай, после мисли” ни съветва Бекет. Вкусили свободата на движението танцьорите започват да говорят и мигом се превръщат в актьори. Машината объркано наблюдава множеството грешки в алгоритъма. Изкуственият интелект отстъпва място на естествения ред. Формата на плътта. Думите се оттеглят, вече изиграли своята роля. Остава човекът.

В тъмното публиката си поема дъх и започва да ръкопляска. Благодарни сме на театър-студио 4хС, на Национален Фонд Култура и на Посолството на Кралство Испания, затова, че направиха този спектакъл възможен. На 2 май София имаше нужда от него.

Валерия Димитрова