Жулиян Желязков-Жужи е пианист, актьор и поет с дълбок квантов поглед към сценичните изкуства. В рамките на фестивала „Алтер Его 2024“ Жужи изгледа всички спектакли и сега ни предлага своите рецензии. Последната рецензия е на спектакъла “Бурята” на режисьора Николай Георгиев, създател на театър-студио 4хС, театър-лаборатория Алма Алтер и международният театрален фестивал Алтер Его. 

„Нямаме нужда от багаж. Да оставим книжните тухли да тежат по местата си – в паметта ни.“ Тази финална фраза от спектакъла „Бурята“ звучи като завръщане – или начало. Точно като острова на Просперо, сцената тук се превръща в пространство за възстановяване и разпад, където Шекспир – вечният „съвременен и жесток“ – е разчетен чрез физическото присъствие на актьора и мета-театралния жест. Под режисурата на Николай Георгиев, вдъхновен от трактовката на проф. Ян Кот, текстът се изплъзва измежду процепите на  класическата си обвивка, (подобно на съдържимо през порите на клетъчната стена)  за да заживее нов, хибриден живот – на границата между театъра и пърформанса.

Ариел, този дух на вечното „между“, започва спектакъла, увит в платове, спускащи се от тавана. Платовете са мембрана между реалното и отвъдното; пространство, през което преминава всеки звук и всяка въздишка… „Свободата, това ми обещахте.“ Докато Ариел се отдръпва, мястото му се заема от Миранда. Суфи въртенето ѝ създава образ на херувим – наблюдаваме опозициите:  статика – динамика, земя – небе. Също своеобразен междупространствен хибрид  „Но къде е вторият херувим?“ – пита тя. Отговорът остава недоизказан, защото там, между „първия“ и „втория“, е мястото, където спектакълът създава своите най-големи натрупвания на енергийна плътност – в търсене, което отхвърля готовите отговори.

Тук идва и Калибан – актрисата и хореограф Петя Йосифова-Хънкинс – плътта на острова, самият „материал“, с който Шекспир работи. „Буца кал. Парче месо.“ В контекста на трактовките на проф Ян Кот в „Шекспир – наш съвременник“, Калибан е не просто „диво“ същество, а отражение на човека, освободен от цивилизационния си пласт. При Кот Шекспир не е философ, а хирург, разкъсващ човешката природа, за да оголи нейната абсурдност. Йосифова-Хънкинс на свой ред материализира тази абсурдност – пренася я в гъвкави, изчистени движения, които едновременно пълзят и властват над пространството.

Просперо, поклонник на книгите и властта, е въплъщение на онзи „непостижим ред“, за който говори Кот. Той се разхожда като пилигрим сред своите книги – символ на знанието и контрола, но в същото време – и на натрупаната безтегловност на властта. „Живееш като да ‘неживееш’ и чакаш бурята…“ – казва той. А бурята не идва отвън. Тя се случва в тялото – основен инструмент на спектакъла.

Сцената на насилието между Калибан и Миранда е решена с болезнена физическа категоричност, която надхвърля буквалното. Неслучайно липсва префиксът “из-”… това би било по-скоро “от-насилване”, отколкото онова другото, с “из”… Хореографията превръща акта в експлозия на жестове и звуци – тяло срещу тяло, а виковете разрязват пространството като отчаян опит за освобождаване. Насилието не е личностно – то е следствие на самия свят, в който и насилникът, и жертвата са затворници. Чрез суровата пластичност на движението, сцена след сцена, „Бурята“ оголва не само Калибан Миранда, но и идеята за човешката природа – трагично разпъната между инстинкта и съзнанието. Следващата сцена, в която Ариел се превъплъщава във Фердинанд, е пример за режисьорската лекота на Николай Георгиев да преминава от ирония към деликатност. Срещата между Миранда и Фердинанд надраства пародийността на трансформацията и завършва в любовен дует – изчистен, но ефирен и съграден от минималистични движения. Идва ред на вярата – най-ярък критичен момент в повечето изкуства. Тук е просто – Миранда „се издига“ над земята, напомняйки, че човешката вяра е илюзорна. Просто, нали?

Отвъд сарказма и след него… фрагментите на пиесата продължават да се разпадат, докато героите се оголват от своите „маски“ и се завръщат към първичната си същност. Символиката на палтата, която обединява четирите образа, е ясна препратка към Брехтовата отчужденост. Актьорите вече не играят герои – те „се наблюдават“ отвън, едновременно участници и наблюдатели на собствения си спектакъл.

„Ако ние сме тук, където ни боли, как знаем, че е имало и там?“ – този въпрос, зададен в самия разпад, извиква един от най-ключовите изводи на Ян Кот: светът на Шекспир е кръговрат, в който хората са пленници на своите роли и същевременно свободни в осъзнаването на своята тленност.

Финалът връща театъра към неговата първична функция. Актьорите прибират реквизита, сцената се изпразва. 

„Бурята“ на Николай Георгиев е спектакъл, който изследва границите на текста и тялото. Тя чете Шекспир като „отворен код“, в който всяка дума, всяко движение и всеки жест съдържат своите собствени възможности за интерпретация. Това е театър, който не ни оставя „пълни“, а по-скоро ни изпразва – не с конотацията на “весели празници”, а с призива да се върнем отначало.

Защото „целият тоз’ глобус ще изчезне. Направени сме ний от сънища и сън отвред обгръща тоз’ малък наш живот”. 

Международният фестивал Алтер Его 2024 се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност и Студентски съвет на Софийски университет.