Жулиян Желязков-Жужи е пианист, актьор и поет с дълбок квантов поглед към сценичните изкуства. В рамките на фестивала „Алтер Его 2024“ Жужи изгледа всички спектакли и сега ни предлага своите рецензии. Днес ще пулсираме с “Процесът” на Аенигма Театър.

На сцената оживва Йозеф К., увит в парадокса на собственото си съществуване. Всеки негов жест е издълбан от напрежение, длето, което не оформя, а разрушава. Пространството около него не е декор, а жива структура, която се затяга като механизъм, принуждавайки го да се придвижва все по-близо до своята неизбежна съдба.
Постановката въвежда свят, който пулсира с противоречия – вихри и концентрични кръгове, които актьорите изграждат с движението си. Този ритъм напомня философията на Албер Камю за абсурда: непрестанно усилие към смисъл в свят, който отказва да го предостави. Но за разлика от Сизифовата съпротива, тук действията на героите по-скоро подчертават трагичната неизбежност на капитулацията.
Йозеф К. е централната ос на този механизъм – фигура, която не може да избяга от погледите и присъствието на другите. Жестикулациите и мимиките му напомнят на описанията на Достоевски за героите му – едновременно пленени от своите вътрешни светове и безмилостно изложени на външните сили. Тук всеки негов опит за действие е като поход през лабиринт, където всеки завой го връща в изходната точка.

Актьорите, разположени около Йозеф К., създават сценично поле, което излъчва интензивност, но същевременно запазва усещането за ирония. Тази ирония не е самодоволна, а насочена навътре, подчертавайки едновременно тяхното разбиране за абсурда на ситуацията и дълбоката сериозност, с която го представят. Това присъствие, създадено от артисти от различни поколения, изгражда многопластов диалог. В този контекст постановката напомня на идеите на Михаил Чехов за „атмосферата“ – създаването на сценична среда, която надхвърля конкретното и достига до универсалното.
Машината, която се доближава до Йозеф К., обаче , не е физическа. Тя е вътрешна и психологическа, изградена от вина, която сякаш няма конкретен източник, но присъства като неизменен факт. Тук Кафка говори през текста на спектакъла: вината е нещо, което не може да бъде избегнато, защото тя не е последствие, а състояние. Напомнянето за този неизбежен конфликт резонира с мисълта на Фройд за човешката психика – вътрешният съд, който винаги произнася своята присъда.
В заключителните сцени спектакълът съчетава трагедия и комедия с финес. Трагикомичният епилог – смъртта на Йозеф К. – е представен не само като край на един човек, но и като завършек на процес, който няма цел извън себе си. Тази двойственост напомня за самия Кафка , който пише, че смъртта може да бъде по-скоро резултат от живот в лутане, отколкото от какъвто и да било смислен избор.
Международният фестивал Алтер Его 2024 се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност и Студентски съвет на Софийски университет.