Жулиян Желязков-Жужи е пианист, актьор и поет с дълбок квантов поглед към сценичните изкуства. В рамките на фестивала „Алтер Его 2024“ Жужи изгледа всички спектакли и сега ни предлага своите рецензии. Днес в центъра на нашето време е „Apres tout“ на Gipsy Raw.

Всичко започва и завършва с отмерване. Той и тя на сцената. Светлини над тях, но по-забележителното — частичка светлина в тях самите, която в нелиричната си реалност беше светлина, появяваща се при контакт между палец и показалец. Подават си я, разменят си я, дори се заиграват, гонят, забавляват с нея. Обратното на реализъм в случая трябва да бъде сюрреализъм — защото така стоеше идеята за тази красива светлинка. Нещо „не-наше“, но способно да ни бъде познато, дори присъщо… И един пясъчен часовник, през който, разбира се, времето протича, за да може евентуално да изтече.

Така започна „Apres tout“ на Gipsy Raw. Мъж и жена, които през движения и време пространствено разполагане си играха на „време“ (в най-сериозния смисъл на „играха“). Танцът и цялостната структура на движенията им бяха особени с това, че не задушаваха погледа и усещанията на публиката, а напротив — дишаха с всяко примигване на зрителски клепач.

Докато тронът не бе поет от „цар ритъм“. Не какъв да е, а изтъкан от ярки светлини и натрапчив звук. Движенията — механични, марионетни; сякаш външен, независещ от тях контрол се разположи властно в телата и присъствието им. Звукът беше часовник, в буквален и метафоричен смисъл — всяка секунда е равна на импулс, всеки мускул се мърда заедно с импулса. Гримасите на лицата им се смениха, сякаш настъпи рязко отчуждение между тях и нас. Времето показа нокти и зъби, и честно казано — беше по-страшно от хищник. Не след дълго обаче, този епизод премина, дойде нов, подобен на предходния, но с една основна разлика. Тази разлика е отчуждение, само че между тях двамата. Ходът на времето ги раздалечи един от друг и от истинността на тяхното настояще.

Макар и отявлено изявено на моменти, вече осъществената връзка помежду им се предполагаше, че ще се запази, ще устои на чужди властници и „сили“. Отново се появи светлинката, която спохождаше ту нейната, ту неговата длан. Само че този път си тръгна с друго усещане — за край. А щастието започна да се претопява — като благороден метал, превърнат в разнородна сплав.

До момента присъствието на пясъчния часовник беше отразено неколкократно, но всеки път единствено като нещо, което отмерва време, неизвестно какво (може би още по-известно защо). Но скоро видяхме, че цялостната ориентация на ходовете се измества към часовника.

Той остана сам. Започна да чертае фигури, дори картини с тяло, а времето започна да се усеща като нещо повече от просто присъствие. То беше фактор, ясно проявен в реалността; не такъв, който да има своите марионетни епизоди, или разкрития с отблясъци в короната, която носи, а именно присъстващ, за да бъде влиятелен и неизбежен фактор.

В крайна сметка е по-добре да не си сам срещу времето, нали? Именно затова дойде и преоткриване. Живи и в едно се сътвориха, в нови нюанси, в нови, чисти лица, не защото самите лица бяха нови, а защото гримасите ги нямаше. Изходът от загубване във времето е да не му вярваме прекалено. То е в нас, ние го сътворяваме, както можем и да го разрушим.

На финала са заедно, прегръдка един в друг; напасване на гънките на телата така, че да се изолират максимално от външни влияния. С тях се носи и частичката светлина… дали е време, надежда, самата светлина или нещо друго — не знам. Но са заедно. Зависим от времето толкова, колкото му позволим.

Международният фестивал Алтер Его 2024 се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност и Студентски съвет на Софийски университет.