Феномен от приказките и фолклора ли са самодивите днес в нашата онлайн реалност?

Можем ли да приемем, че те са автентични, реални същества? 

С тези въпроси Симеон Василев открива днешната дискусия непосредствено след спектакъла “В Царството на самодивите” по Иван Вазов. 

Вечерта в деня на 5.11 в салона на Театър – Лаборатория Алма Алтер, четири актриси след дълъг лабораторен процес и задълбочено проучване по темата за съществуването на самодивите, живеят Вазовите текстове пред нас. Какво ни казват те днес ? 

Сценичното пространство е необятен свят, техния свят, в който ние гостуваме. То е ограничено, но те живеят свободно в него с разпуснати коси, волни гласове, живи тела. 

Дали обаче сме се отдалечили от магията толкова, че да не умеем да се насладим и да се притесним от тези витални създания? 

Позволяваме ли си в днешното забързано ежедневие да доловим пулса на метафизиката, който тупти във всичко около нас? 

Всяко представление е магия, която се случва тук и сега. Пред нас актьорският екип разкри, че “В Царството на самодивите” е спектакъл, който е много повече репетиран, отколкото игран пред публика. Едновременно крехък, мистичен и сложен. Всяко едно представление те се стараят да осмислят с добавяне на нов материал или адаптиране, тъй като спектакъла расте и се променя заедно с нас всеки изминал ден. Този път самодивите за първи път запяха стара архаична народна песен от Добруджанския регион:

“Ни ма давай мале ле! На босото овчарче.

Ще ме вземе мале ле! И аз бося ша одя.

Дай ма мале на Змея. Да завали ситен дъжд.

Да са радват децата. Да узреят житата.

Кога идеш на оня свят. На мен житце да носиш.

Жълто жито, пшеница, и жълт златен кукуруз.”

Споделяме ви мигове от дискусията, в която взеха участие студенти в специалност Българска филология:

„Самодивите в спектакъла изглеждат автономни, но не им ли липсва някаква връзка с мъжете от човешкия свят, както е в много от преданията?“

„Самодивското хоро изглеждаше като метафора за връзката между живота и смъртта. Много силно въздейства.“

„Силно впечатление ми направи мелодичността на репликите – напомни ми за ритъма на народните песни.“

„Самодивите в спектакъла приличаха повече на древногръцки музи, отколкото на традиционните български митични същества.““

„Образът на самодивата като едновременно красива и ужасяваща е 

брилянтен. Точно такова е усещането в народните предания.Аз настръхнах.“

„Самодивите като символ на непознаваемото беше добре изразено. Те сякаш бяха над времето и пространството.“

„Начинът, по който Поетът проникваше в светът на самодивите и тези два напълно различни свята комуникираха, ме докосна.“

„Много ми хареса как чрез музиката и светлината успяхте да създадете усещане за магическо време – като че ли нито нощ, нито ден.“

„Народната песен с текст Дай ме мале на змея и връзката с епизода по текстове на Гео Милев ме изненада. Тези мистични същества сякаш съжителстват заедно и нормалният битов човек се чувства малък до тяхната сила “

„Самодивите като образи, които предизвикват и страх, и възхищение, ми се сториха много актуални – особено във връзка с темите за еманципация и свободен дух.“

“Начинът, по който звучи архаичния старобългарският език, който е много необичаен за нашето време ми направи впечатление. Усещането е, че човек се връща към коренът си.” 

В тази дискусия се разделихме с посланието, което отправи хореографът на спектакъла и актриса – Петя Йосифова – Хънкинс: “Моята баба бе убедена, че е виждала самодиви. И ми ги е показвала до нейния кладенец на село! Трябва и ние да вярваме в тях, да вярваме че съществуват други светове!”

Проектът “Адакемични диалози- от сцената до аудиторията” се осъществява с финансовата подкрепа на Фонд научни изследвания, Софийски университет.