Жулиян Желязков-Жужи е пианист, актьор и поет с дълбок квантов поглед към сценичните изкуства. В рамките на фестивала „Алтер Его 2024“ Жужи изгледа всички спектакли и сега ни предлага своите рецензии. Днес на фокус е „Futuro Condicional“ на испанците Caminantes danza.

Живо, силно и с много ритъм. Сцената трептеше като хармоничен осцилатор. Обувките на двамата изпълнители тракаха в ритъма на мислите им и описваха всяко възможно разгръщане на техните вътрешни светове. Особено внимание бе обърнато на светлините. Двамата изпълнители, мъж и жена, бяха донесли на сцената на Театър-лаборатория „Алма Алтер“ свое собствено осветление — модерни светлинни колони, които бяха многократно местени, сменяха и цветовете си, но всъщност не светлината беше интересна… тя е нова, тя е модерна, съвременна е, сякаш дори недорасла… недорасла какво? Самите изпълнители.

Тя, жената, красива в античния смисъл, и истинска, не оставяше не само тялото си в лежерност, но и лицевите си мускули — ликът ѝ беше постоянна величина — автентичен и личен. Той — по аналогия със своята партньорка. В по-голямата част от представлението сцената беше същински пожар. Под всяка тяхна стъпка можеше да се усети топлина присъща не на човека, а нещо, което препуска напред, бързо, стремглаво, безспирно и неспокойно. Констрастите, които се създаваха бяха в гамата на „горещите“ цветове — червени и пламенни.
Поне в началото. Поне за повече от времето.

Но и болката беше налице. И двамата артисти, колкото и огнени, колкото и живи, ярки и бурни, я носиха — нея, болката — и си представяха бъдещето. Невъзможното бъдеще; това което не можаха да избистрят, да определят, да анализират, да предотвратят… а само да представят. И да си го представят.
На завесите зад тях, периодично и в отсъствието на изпълнителните от сцената, се прожектираха очерци в бял цвят, които изобразяваха преходи между пространства и времена. Но какво от това — хората на сцената са живите, а не светлините. И Camimantes Danca го доказаха.
Структурата на представлението тенденциозно вървеше през динамични хореографии към по-вътрешни, човешки, и рефлективни. Понякога забавяха движенията си, за да се свържат сякаш с истинските темпове на телата си. По този начин те успяваха да предадат усещането за автентична несигурност и търсене на идентичност. Звуковата среда, често изпълнена с ударни и живи ритми, сега се трансформира в такава, която да се пригоди на тези новоустановени времена, подчертаващи уязвимостта на тялото и духа.

Ако е възможно въобще да се говори за кулминационен момент на представлението, то той беше малко преди финала — двамата се срещат остарели — той с бастун, тя със забрадка през глава. Тогава отново пространството живна, но този път по друг начин — за тях самите като продукти на житейската си реакция. Непозната и невъзможна за предсказване и анализ. Към самия финал тя проговори — откровен монолог за човека, за преходността, за това, което не зависи от нас и това, с което не можем да се преборим. За това, което е наше, присъщо и истинско — настоящето.
Това остави топлина по сцената и през плач кънтеше дълго. Тя седна на стола, усмихна се, почти виждах насълзените ѝ очи. После светлината бавно изчезна. Ние сме сега, независими и живи.

Международният фестивал Алтер Его 2024 се осъществява с подкрепата на Европейски корпус за солидарност и Студентски съвет на Софийски университет.