Димчо Дебелянов: разпятие на човешката душа в стихосбирката „Под тъмни небеса“

Спектакълът “България, страната на убитите поети” на театър-лаборатория Алма Алтер остави дълбока следа не само в сърцата на публиката. Актьорите се обсебиха от образите на своите поети. Те тръгнаха след тях, последваха ги в най-съкровените им мечти и радости, разбраха страховете им и си казаха, че ще се борят за мечтите им. Така младият философ Симеон Василев тръгна по стъпките на поета Димчо Дебелянов.

“България, страната на убитите поети” можете да гледате на 5ти февруари от 19:30.

Поетът причинява болка по призвание. Той не губи себе си в абстрактни размишления върху смисъла и живота, по модела на философа. Болката, като неотменим гарант за реалност, заземява поета и ориентира неговата дейност директно в сърцевината на действителността. За да го открием, не следва да търсим съкровище в тайни върхове увенчани с божествена благословия. Поетът – автентичният поет, който нас ни интересува – въобще не е скрит. Просто заровен и окаян. Намираме го в кал, в пепел от кости и разочарования, в многостранната мръсотия, съставляваща сърцето на света. Роден от нощта, той е странник през деня. Намерил в ада своя дом, ползва сълзи и сяра за мастило.

Това е поетът, който търсим. Който търся. Потопен и удавен в груба действителност. Сравнен с него, човек е просто фикционален… нетраен… тривиален. В търсенето си започнах да разлиствам стари записки и книги на личности, отдавна потънали в забвение. Главите, върху завоеватели и управници, от години се бяха пречистили от своите образи и оставили след себе си празни, бели страници. Като стигнах до поетите, някои бяха избледнели, а нечии други образи – все още добре съхранени. Непокътнат в своята реалност и репрезентация, образът на Димчо Дебелянов ме призова, а прозренията белязващи духа в стихосбирката „Под тъмни небеса“, приковаха вниманието ми със своята спектрална лиричност.

George Grie – Going towards the light

“Под тъмни небеса“ – Тематичен обзор

По моя скромна преценка, съвсем условно бих разделил стихотворенията на няколко тематични области: започвайки от най-общата, тази, която рамкира екзистенциалната безизходица на лирическия герой. Широкообхватната сфера, включваща „Черна песен“, „В тъмницата“ и „Победен“ фрагментира ума и духа с песимистичните прозрения и прогнози, които стихотворенията внушават. Страшната сила на вековечна тъмнина е контрастирана единствено от ефимерната нежност с която поетът я описва. „Черна песен“ представлява своеобразна демонстрация за демоничната ирония на Съдбата, която дърпа струни пропити с чувства и оплита тези чувства в гордиев възел. Човекът… духът се оказва потърпевш от това оплитане и всеки негов напор към съкровено желание диалектически разкъсва и разделя желаното от желаещия („За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с очите си тя“). „В тъмницата“ продължава този мотив на внедрено екзистенциално противоречие, като там лирическият герой събира белези не само от преживяването на своите, но и от представата за чужди страдания („Да тъгуваш по скрити, неизгрели слънца, сам понесъл тъгите на мильони сърца.“). По този начин Дебелянов разкрива парадоксалната пропорционалност между страдание и състрадание (тя бивайки пределно очевидна за поета, но съвсем неочевидна за други…). В края на стихотворението, гневът е представен като „безумно-свещен“, тъй като е оправдан, имайки предвид екзистенциалния контекст и свирепата безизходица. Тази първа, най-обща тематична сфера обрисува сблъсъка на волята с границите (решетките) на действителността. Затова и към нея причислявам стихотворението „Победен“, което в крайна сметка представя естественото заключение на воина описан във „В тъмницата“. В тези условия, духовните стремежи остават „в калта захвърлен идеал и блянове покрусени“. Личността остава без пътеводна светлина в своята особено тъмна гранична ситуация (затова и „кретат слаби дни – и в секи техен лъх и час звучи себепрезрение“).

Трудно е да си представим към коя тематична област може да се продължи от тук, след като тази първата е толкова пагубна и категорична. Важно е да се подчертае, че желанието, в своя гневен или меланхолично-черен нюанс, подклажда съдържанието. Съдържание толкова богато, колкото е и интензивно. Какво става, когато този интензитет стовари цялата си чудовищна тежест върху чезнещия дух на лирическия герой? Това събитие променя неговото битие и унищожава горепосочените фаталистични рамки. Неговият свят загива… и той се оказва захвърлен в пустиня. Условията в тази пустиня биват описани от втората тематична област, включваща в себе си две стихотворения – „Нощен час“ и „Далеч“. Стихотворението „Кръстопът“ представлява мост между отминалия свят преизпълнен с противоречия и несгоди, и новия, вечно-вечерен пост-свят.

Снимка: Getting Into Surreal Photography | Photzy

„Кръстопът“ е особено гностическо стихотворение в дебеляновия корпус, описващо пълновластието на Нощта и нейния зов към своите верни архонти – „вихрите метежни“. Всеки вихър е тъга – лична тъга, която преследва духа от утрото на живота до здрача на смъртта. Затова и споменът за нея не може да е просто теоретичен. Той е екзистенциално определящ. Ретроспекцията идва със заплащането на висока цена – „през рани спомням аз![1]. Но в терзанието по спомена се крие и това, което условно бихме могли да наречем „спасение“. Поетът ни казва – „Аз помня как утихна нейний пламък, като заря на угасен пожар,“ – с което ни напомня, че дори и мъката отминава. И с отминаването си, взима цялото емоционално съдържание, целият вътрешен интензитет – „и помня, че от моя скъп олтар не бе остало камък върху камък“.

Какво остава от личността, след това събитие? Чрез болка опозна света, отвъд него какво остана да познава?

Сега понел надежи-мъртвеци,

спасен, аз бродя из пустини снежни

и свойта мощ и пролетни венци

сънувам в полунощи безнадеждни.“

Изгубва се в пустинята. Онази пустиня, която се появява още в края на „Черна песен“. В тази втора тематична област преобладава усещането за студ, понеже духът вече не познава топлия лъч на надеждата, нито пък изгаря в болка от нагони. Неотменим обаче, остава образът на Нощта. След сюжетите и фабулите на живота, в „Нощен час“ отново тя е покровител – „О, нощ на поруганите корони, о, нощ на поруганите скрижали, самотна, безнадеждна, бди над мен!“. Нейното царство, обозначено от символа на луната и простиращо се на територията на вечността, стои отвъд всеки възможен емоционален хоризонт. Понякога, пламъкът на живота постепенно поражда и изгражда себе си в серия от искания, от искри – самоотчужденият наблюдател в „Далеч“ за това свидетелства –  но със самата си поява, вече дните му са преброени („Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна – и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина“).

Любопитно е това възвишено отношение на Дебелянов към Нощта. Тя е както демиург, така и покровител. Тя едновременно провокира интимност, но е и безжалостен унищожител. Нощта е неведома, сякаш всичките противоречия произтичат от невъзможния опит на поета да предаде в думи тайнствата, които са били разкрити пред него под тъмни небеса. Колкото и гениален да е умът му, и с колкото и лирична мощ да разполага духът му, предаването на нещо безкрайно ужасно и мистично остава отвъд границите на поезията (и философията… и теологията… и науката… и т.н.). Затова Дебелянов подхожда интуитивно, и не се подвежда към излишни описания. Той насочва творческата си енергия към усъвършенстване на усещането съхранено в неговия стих, към ритмичността, към призрачната проекция на един нагон, отишъл отвъд себе си, но не успял да избяга от себе си.

Двусмислието в описанието на Нощта стои в основата на личностното лутане между първата и втората тематична област. Между рамкираната тягост и вечно незадоволителна динамика на чувствата, и безконтурната, мразовита пустота. Тези две крайни състояния събират в себе си целия възможен житейски опит. И каквито и други тематични области да очертаем, те ще трябва да са под-области, намиращи се някъде измежду двата гореспоменати топосa.

Piotr Stachiewicz

Една под-област в два времеви аспекта, разкриваме в стихотворенията „Лъст“ и „Жертвоприношение“ от една страна, и в „Молитва“ и „Аз искам да те помня все така…“ от друга. Ако някой до тук се е запитал „Добре… но ако чувствата носят след себе си толкова тягост и проблеми, тогава за какво са ни?“ то в тази под-област следва да потърсим отговора. Страстта, колкото и да е измамна, проблемна, злочеста, нещастна, дестабилизираща, болезнена и безвъзвратна… носи наслада. Тя застава пред лирическия герой, доминира го и без никакво физическо насилие, извършва над духа му най-грандиозното греховно насилие – „При всяка извивка неволна на моя стремителен път, пресрещаш ме хищно-разголена с цветята на своята плът“. Чрез нежност по-поразяваща от удара на най-свирепия варварин,  страстта напомня на духа какво е да си жив, въвеждайки го в сакралния храм на тялото – „Когато сепнах клепки уморени, по устните ми лепнеше нектар, и бледен дим се виеше над мене, като над новоосветен олтар“. Разликата между двете стихотворения е, че в „Лъст“, страстта е толкова необуздана, че става унищожителна и плаши лирическия герой, докато в „Жертвоприношение“, тя е по-умерена, реципрочна, и преминава в ерос и други форми на любов. Но и в двата стиха жаждата, плътският разцвет и усещането, провокирано от допира на две устни, достигат зенита си и определят началния етап на тази под-област.

Крайният етап е определен от „Молитва“ и от „Аз искам да те помня все така…“. Тук познатият сценарии отново се повтаря и динамиката на чувствата изпада за пореден път в пропастта на пустотата. В „Молитва“ лирическият герой, вече видимо в плен на любовта, но и изпитващ сътресенията на „скръб безмерна“, опитва да съхрани постигнатата споеност между две тела (и две души), като отправя молитва към възлюбената[2]. В „Аз искам да те помня все така…“ дори молитвата вече не може да помогне. В един етап, отношенията са обтегнати, но убеждението в тяхната сакралност поддържа разпадащата се връзка. В последствие идва момент, в който разпадът става необратим, всеобхватен, неприкрит, неминуем. В този момент, отчаянието принуждава влюбените да направят саможертва, да погубят себе си ако трябва, но да запазят сакралността. И в това намира източника си следното прозрение – „и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим“. За да се съхрани надеждата, святото любовно усещане трябва да си намери убежище. Ако такова не може да бъде открито във връзката между две сърца, то за любовта се търси убежище в сферата на невъзможното, на фантастичното, на отвъдното. Ако трябва в съня, ако трябва в друг живот, където и да е, но раздялата просто не може да е окончателна.

Уви, Дебелянов е твърде жесток. Малко по-долу след изричането на тази надежда, срещаме следните думи: „А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежа прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз“. Тук отново се появява Нощта като демиург. Нощта като посяваща семето на любовта, само за да го пожъне. Тематичният преход в стихотворението е особено брутален, тъй като фантастичната възможност за евентуално преодоляване на разпада е намекната… но в следващия момент безмилостно удавена в готически образ. „Аз искам да те помня все така…“ е реплика, която в последна сметка възвеличава тъгата – единственото, което ни остава, след като любовта ни загине и гневът ни затихне. Действително, в това стихотворение Дебелянов е бил твърде искрен, твърде жесток[3]. Проявил е поне малко милост с това, че в стихосбирката си не е оставил последната дума на „Аз искам да те помня все така…“. Оставил го е като предпоследно, последвано от далеч по-приповдигнатото „Жертвоприношение“. С това си решение предполагам авторът се е опитал да се опълчи на хронологията на времето, и да я замести с негово собствено, творческо претълкуване на емоционалната последователност.

DelicSaike Art

С напластяването на емоциите размити в непрестанния поход на времето, умът събира трупове, които обозначава с понятието „спомен“. Сред българските поети, Дебелянов е вероятно най-добре запознат с това понятие. Най-силно изстрадал от това понятие. Най-красиво въплъщаващ това понятие в творчеството си. Съответно няма как текущият анализ да продължи, без да се спре пред тематичната под-област на носталгията. Носталгията е гробищният парк на въображението. Насред надгробните плочи срещаме епитафи с цитати от „Спи градът“, „Ти смътно се мяркаш…“, „Да се завърнеш в бащината къща…“, и потенциално „Самотници“. Дебелянов поетизира отминалото по специфичен начин. Лириката му е обаятелна, омагьосваща читателя и сковаваща сърцето. Как постига толкова силен емоционален ефект? Според мен причината се крие в това, че той разсъждава за миналото не като човек, а като призрак. Като някой за който възвръщането е възможно, ако единствено условията за него бяха все още налични. Но те не са[4]. Лирическият герой е пост-герой, принадлежащ на един отминал свят, на един отминал контекст. Ако Далчев поетизира пространство в бездна, Дебелянов изразява перспективата на фантома обитаващ тази бездна. Понякога, докато броди, някой близък/приживе познат разпознава фантома, но това не променя обстоятелствата: „Тя дойде – дете – с пробуден жар, с пламенна усмивка на уста, но възжаждал вечна красота, аз отвъргнах тленния й дар. Миналото – ах, остана то тъмен край от скърби заледен и оттам отпраща тя към мен своя скръбен вик: защо, защо?“. Съмнително е дали дори руините на миналото все още съществуват, или са илюзия с която Нощта съхранява чезнещата каквина на отминал дух: „Спи градът в безшумните тъми. На нощта неверна верен син, бродя аз – бездомен и самин, а дъждът ръми, ръми, ръми…“. Носталгията е болка в ретроспекция, с която Нощта осигурява на своите рожби мъка в проспекция. Прогрес няма в този процес, отвъд по-нататъшно затишие в което дори сянка е твърде субстанциално-обременена дума, с която да назовем това, в което духът се е превърнал: „След сетната среща да срещна забрава, подемах се, падах и страдах навред. Нощта ме разлюби, денят отминава, ни радост донесъл, ни весел привет“. Свидетелство за невъобразимо силната чувствителност на Дебелянов е това, че дори в тези обстоятелства, останки от болезнено интензивната емоционалност все още присъстват: „И ето, погребал в тъга непобедна надежди и младост в безрадостен склеп – аз гасна, аз гасна с утеха последна – на спомена в здрача и плача за теб“. Докато един будист или християнски монах щеше вече от отдавна да е компрометирал себе си в името на верификацията на определена религиозна „истина“, Дебелянов не допуска със себе си подобен развод, подобен компромис. На прага на битието, той остава със себе си, със спомена и със своята мъка и приема последиците от това свое решение – поема бремето на безизходицата по стръмния склон на вечността. Отвъд съдържанието, стилистичното доказателство за това е ритмичността на дебеляновия стих, която не стихва, въпреки екзистенциалните условия. Умът изпълва стиха със съдържание, но то е съобразено с темпото на сърцето. Парадоксално, стихотворенията с безупречна ритмичност най-често са точно тези, които със съвършена яснота изразяват всеприсъстващата пустота и затишие на духа. Сякаш сърцето на дебеляновия герой започва да тупти най-силно тогава, когато е на прага на несъществуването, в недрата на Нощта[5].

Santiago Caruso

Епитафия: Отвъд Тътен и Тишина

И тъй духът забравен броди насред клони от сгради, по неотъпканите  пътеки на безименна гора. Не може веч‘ да различи ни хора от твари, ни богове от бацили под светлината на всевластната луна. Просветен, подобна разлика той вижда като прах и суета.

Няма нужда от топлота. Подчинил се е на зимата, в единство със студа.

С всяка стъпка гасне. Останали са от него само няколко момента.

Разпадащи се атоми – безметежни, затишени и взривобезопасни.

Кадрите на времето отхвърля като безсмислено абстрактни.

Продължава напред…

… съзерцава archēтъмнина.

Вече и ритъма не чува…

… пулсира само тишина

.

Остава… спомена

За… него.

В

След-

ва-щия

м

и

г

И… спомена

го

няма

.

Хладен

бриз

го

за..

ли…

чи…

.

.

.

.

..

……

ярка светлина.

Лъч.

Спасение.

Изгрев след Нощта.

И за духа – утешение.

Още една тематична област ?!

Да, стихосбирката на Дебелянов все още не е изчерпана. Има няколко блестящи звезди, които се открояват дори под тъмни небеса. Междинни, между тази и миналите тематични области са стихотворенията „Аз горд напусках твойта мирна стряха…“ и „Гора“. В първото, срещаме мотива за промяна даряващ ни с надеждата за ново начало, без да се самозалъгваме, че в това начало ще липсват мъки и сътресения: „Без дом – аз срещам бурята с тревога, но свято пазя своите скрижали. И да се върна пак при теб не мога, че ний едва ли бихме се разбрали“. Във второто, лирическият герой отново е на път и отново е изправен пред отражението на спомен („И знае пътникът отруден, че в презнощ тръпните листа с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта“), но всички отрицателни аспекти и сенки на съществуването тук претърпяват своя обрат. Тишината е представена като източник на отмора, без да е опустошителна. Животът е „ласкав и любим“. Дори и Нощта изглежда като да е в хармоничен танц и реципрочност с Деня, редуващи се в щастие и в тъга („на Гората в съкровищните самоти, последна радост да изведа, последна скръб да приюти…“). Сякаш по пътя към своето забвение, духът – съвсем случайно – разкрива Едемската градина.

Santiago Caruso

Оттук нататък, като един доказал се пред Бога Йов, в стихотворенията „Светла Вяра“, „Разяжда гърдите ми кървава рана…”, „Пролет“, „Сънят на героя“ и „На Пенчо Славейков“, лирическият герой получава благословия след благословия. „Светла Вяра“ е естественoто противодействие на мотивите представени в „Кръстопът“. Тук героят не е самотен и вярата въздига неговия дух (“Отлита непрогледна тъмнина, огрява слънце сънни небосклони. И гордо вее свойте знамена безбройна рат, безбройни легиони“). Вярата в „новия живот“, бил той под формата на справедлив социален ред или религиозната концепция за светлото отвъдно. „Разяжда гърдите ми кървава рана…“ – въпреки заглавието и осезаемата в стиховете мъка и тъга – в крайна сметка представя любовта като възможна, утешителна и непобедена. Отсъства моментът от „Молитва“, в който „скръб безмерна“ застрашава името на любовта. Тук, напротив, колкото повече мъка търпи лирическият герой, с толкова по-голяма готовност се отдава на възлюбената: „А някога слънчевий блясък обичах, сънувах победни борби и в страстно безумье се страстно увличах сред екнали бойни тръби. Но рано сподвиха ме скърби без име, нерадостен път ме сломи; дойди – успокой ме, дойди – утеши ме, ден дай ми в среднощни тъми“.

С възобновяването на вярата и укрепването на любовта, идва Пролетта: „Разнасят се облаци черни, топи се последният лед и светлата пролетна радост прониква, пробужда навред“. Въпреки всичките изпитания, духът оцеля: „На бурни виелици зимни последният отглас замря и в края на робската мъка свобода и радост изгря“.

Дори в ролята си на воин, лирическият герой намира повод за „усмивка тиха“. В споменатото в началото стихотворение „В тъмницата“ за тази усмивка нямаше и намек, понеже там дейността и волята на воина бе възпрепятствана и фрустрирана. В „Сънят на героя“ – въпреки смъртта си – сънуващият получава точно това, което желае (даже… поради смъртта си). Той черпи сили от съня и загива удовлетворен в действителността – “тъй както пада всеки смел герой[6]. В този смисъл, стихотворението е образец за щастлив край във военното сражение.

За да се чувства осмислен, човек има нужда както от добри примери, така и от идоли вдъхновяващи духа. Затова, съвсем неизненадващо, в тази тематична област попада и стихотворението „На Пенчо Славейков“. То представлява (напълно заслужена) възхвала на поета, който Дебелянов разглежда като най-ярка звезда в съзвездието на българската поезия: „Че ден за химни ти дочака, дочака жътва в своя ден – и като слънце слезе в мрака, от блясък царствен озарен.“

Но откъде се появи тази тематична област? Или по-точно – защо се появи? Тази неочаквана област на светлината, явяваща се като трети път, рицарска алтернатива на трескавия прочувствен тътен и безутешната пустота? Разпнат между страшен студ и дяволска агония, Дебелянов дарява възкресение на своя лирически герой. С това свое решение, той може би показва на нас, читателите, че не е напълно лишен от всякаква милост. Може би го прави изцяло заради своите читатели, добавяйки елемент чрез който да ни спести безсънните нощи, мисли и мъки нестихващи с които самият той е бил твърде добре запознат. Дали добавя тези стихотворения, защото иска да Вярва или изповядва пред нас това, в което не може да повярва в крайна сметка остава мистерия. Спекулация, донякъде напомняща тази свързана с (хипотетично) добавения край в книга на Еклисиаста[7]. А може би поетът просто е искал разнообразие… или трагикомичен опит за усмивка през сълзи…

Прави впечатление тази липса на баланс в „Под тъмни небеса“. Ако на везни съпоставим „песимистичните“ стихове от една страна, с „оптимистичните“ от друга, везните определено не биха почивали в щастливо равновесие. Тематичните области разгърнати в сянката на Нощта преобладават пред мотивите – разцъфващи като цветя – на територията на светлината и Деня. Разбира се, и друга подредба на тези тематични области е възможна. Тази разгледана в текущия текст е изцяло плод на моето въображение, в опит концептуално да разбера и сортирам идеите скрити в стиховете на Дебелянов. Но дори и да тълкуваме стихосбирката в хронологията, в която авторът ни я представя, обстоятелствата около гореспоменатия дисбаланс остават непроменени.

В крайна сметка това, което присъствието на тези светли стихове постига, е съхранение на надеждата. С нея Дебелянов е най-опасен. Тя е най-мощното оръжие чрез което поетът изразява своята жестокост. Видяхме как той ползва надеждата като примамка, за да нанесе тотална разруха в контекст на уязвимост („Аз искам да те помня все така…“, „Да се завърнеш в бащината къща“, насред други кървави примери). Затова и  трудно бихме могли да се доверим на този поетически Одисей, особено когато той ни приветства с Троянски кон пред портите на нашето възприятие . В същото време, как да не се доверим на автор, който тъй вярно и умело превежда нашата скръб на езика на лириката? Така я прави разбираема и четейки неговите стихове, прави самите нас действителни. Съхранява ни. Напомня ни за себе си.

Оставя ни с надежда, за да може да продължим да чувстваме… тъй като без чувства няма болка, а без болка няма действителност.

Симеон Василев


[1]И може би (през рани спомням аз!)

то беше бурята на мойта мъка,

нависнала стоглава и сторъка

над моя свят в един безумен час.” – любопитен е образът, чрез който поетът обрисува своята мъка. Сравни с образа с който Христо Смирненски описва Смъртта в „Стария музикант“:

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.” – и двете описания напомнят за Архангел Азраел, така както той е характеризиран в някои библейски и мюсюлмански източници.

[2] Този стих, въпреки, че е съвсем кратък, е любопитен с това, че може да бъде тълкуван през романтична или теологична призма.

[3] За една съвременна интерпретация на въпросната тема, вж. песента на Lady Gaga “Always remember us this way” от филма A Star is Born. Преодоляването на раздялата през интензивен блян граничещ със свръхестественото бива брилянтно тематизирано от криминално недооценената певица Ели Урумова от Жълти Стъкла. Вж. песните „Отвъд“ и „Пак там“ в dysphonic.eu.

В зависимост от мащаба на отрицанието, понякога дори свръхестественото не може да преодолее трагичната невъзможност. Подобен пример срещаме в повлияното от Едгар Алан По стихотворение „Nevermore” на Димчо Дебелянов.

[4] Дебелянов е майстор в това с оптимална внимателност и чувствителност да изгради и опише определен, неустоимо афективен контекст, само за да го посече с безмилостен финал. Подобно на „Аз искам да те помня все така…“, в „Да се завърнеш…“ след като е пленил читателя с описанията на бащината къща, завършекът е категоричен – „О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!

[5] В своя дневник младият Дебелянов споделя: „Колко е тежко да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание, този бич, който много пъти не дава мир и сладост на мойта душа. На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно. На всяка крачка аз срещам леки, безсъдържателни и безчувствени същества, които са неспособни да се замислят някога за себе си, за хората, за света, които винаги се смеят даже и когато спят. И глупавият им смях звучи някак диво във въздуха, като присмех на всичко низко, мръсно и глупаво, над всичко идейно и величествено. Колко пъти трябва да срещам хора, които, облечени в дрехата на идейността, вървят из най-кални и безчестни пътища!? На всяка крачка аз се убеждавам, че животът е борба – борба жестока и кръвна, в която борците се борят със старата алчност, с каквато се борят зверовете, когато разкъсват някоя плячка. Какво да се прави! Да се стопя ли от постоянни мъки и горчевини или да задуша в сърцето си всичко добро, което трябва да питая, или да се обърна в човек, отделен от другите, който никому се не оплаква и никого не жали!?“ (подчертаването е мое)

Намирам това прозрение за особено интригуващо и поставящо Дебелянов в една литературно-философска традиция обединена от нищо друго, освен подобно светоусещане. За мен се открои ясен паралел с италианския поет и философ Джакомо Леопарди, който споделя същия скептицизъм относно съзнанието. В допълнение, мотивът при Леопарди за природен анимизъм и приятелство с определени форми на природата, ограничаващо болката на човешката самотност може да бъде открит и при Дебелянов. Вж. напр. стихотворението „Самотници“ – едно любопитно стихотворение, тематизиращо както обичайната за Дебелянов роля на спомена, така и терзанието в духа на една нечовешка субектност.

[6] В „Сънят на героя“ все пак има имплицитен трагичен момент, който не бива да пропускаме. Стихотворението контрастира свирепата действителност със сладкия маскарад на съня. Смразяващ е моментът в който сънят отново отстъпва пред действителността, след като „Тръбите пак тревога затръбиха“. Уви, Дебелянов избира експлицитно да тематизира отегчаващия героико-патриотичен елемент, вместо да постави необходимия акцент върху това разкъсващо духа отношение между сън и реалност. Сравни с „Помниш ли, помниш ли тихия двор…“ от стихосбирката Под сурдинка, където поетът оставя героизма настрана и разглежда съня във връзка с далеч по-въздействащия мотив за носталгията.

[7] Хипотезата е представена в Ross, Allen P.; Shepherd, Jerry E.; Schwab, George (2017). Proverbs, Ecclesiastes, Song of Songs. Zondervan Academic, стр. 448. За един леко поостарял, но все пак по-умерен и синтетичен подход към проблематичния текст от Стария Завет, вж. Sheppard, Gerald T. (1977). The Epilogue to Qoheleth as Theological Commentary. Catholic Biblical Association.