Ако трябва с една дума да се опише преживяването, наречено „Щастливеца“, то тази дума би била „вода“

Снимка: Иван Захариев

Жулиян Желязков, някъде между философията, театъра и музиката, в едно откровение за „Щастливеца“ по текстове на Алеко Константинов, режисьор – Николай Георгиев, музика – Димитър Вълчев, Георги Арсов, хореография – Петя Йосифова-Хънкинс и сценография – художникът Михаил Лалов.

„Щастливеца“ е представление, спектакъл и мюзикъл, събрани в едно. На пръв поглед една отлична музикална и текстова сплав, постигната през творчеството на Алеко, но всъщност много повече. Пет са фигурите, които ни водят през сценария – самият Алеко, изигран от актьора Стефан Попов, и четири дами, кокетки, момичета, моралистки, туристки – четири синхронно трансформиращи се фигури, които проследяват превъплъщенията на Алеко, като в авторски танц и песен са неотлъчно до него – актрисите от Театър-лаборатория „Алма Алтер“ – Петя Йосифова-Хънкинс, Адриана Славова, Станимира Димова и Мариела Димитрова.

Снимка: Иван Захариев

В развитието на представлението Алеко минава както през персонажите си, така и през самия себе си – виждаме писателя, дори адвоката и защитника на право и морал, но и най-отявлената му фигура – Бай Ганьо; онази, която съществува посредством него и заради него. Вярно е, че личността на писателя е в тотална опозиция на конкретния му персонаж, но макар и трудно постижима, сглобката между двете е отлична, а факторът, който сменя призмата между тях е не някой неизвестен шести актьор, а музиката, под формата на песен. Наяве е една тенденция – разнищване на вътрешната вселена на човека Алеко, последвано от преобръщане на гледната точка – към литературното му „Аз“. През лично откровение и монолог до прецизно отмерена интеракция както с актьорите, така и с музикантите (изпълняващи музиката на живо), и публиката. Тази многообразна структура успява да запрати зрителите от едно измерение в друго, като с това запазва сюжетната линия стабилна.


Наблюдава се честата поява на основен мизансцен, който е тематичен – главният персонаж в центъра на пространството, а неговите „придружителки“ (същите тези кокетки, туристки, моралистки…) около него. Основен елемент в декора е пано – картина на художника Михаил Лалов – един абстрактен пейзаж в синьо-зелени цветове, със заглавие “Лилии”, който подчертава идеята за пътуването и промяната, но най-вече цветовете от любимият момент в живота на автора, или с неговите думи: „Пътуването ми до Чикаго, и моментът, в който видях Ниагара“. Именно Ниагара и тематиката за водата се усещат като сладък вкус, като безвременно присъстващ елемент и като сценографски „гръбнак“ на представлението. Те подчертават и чувството за меланхоличност като втори план на същото това чувство, видимо в личните откровения на Алеко.

Снимка: Иван Захариев

Ако трябва с една дума да се опише цялото представление и преживяване, наречено „Щастливеца“, то тази дума би била „вода“. Безстрашни преливания от история – в песен и танц, от безпространственост – в конкретно място, и от безвремие – във време; пътуване от минало в леко загатнато присъствие на съвремие, от България в Америка, дори от необикновен изборен ден в още по- необикновен ден за отпътуване.


Моментът на умело превръщане от едно в друго и същевременното запазване на вече присъстващите и минали минали събития са нещата, които пазят спектакъла жив. А най-живо и най-сладко е усещането на финала – не смърт, не край, не точка на изречението, а един „финал“, право в сърцето и есенцията на всичко – най-известните думи на Алеко: „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня!“. И как само тези думи успяват да ни обгърнат в смисъл и в едно приятно усещане за незавършеност! След последният акорд, по лицата на зрителите и актьорите се вижда щастие (защо ли…) и една извоювана, намерена, искрена усмивка… с дъх на сладки круши.

Жулиян Желязков

Проектът се реализира с подкрепата на Министерство на културата, Европейски корпус за солидарност и Фонд научни изследвания към Софийски университет.