ТАНЦЪТ КАТО ЖЕСТ И ЕДИНСТВЕНА РЕАЛНОСТ

Пурос Леонидас е един от съвременните унгарски автори, който се увлича по експерименталния театър и театралните изследвания и критика. На 1 септември той пристигна в България като доброволец в Международния театрален фестивал Алтер Его със задачата да изследва новите хоризонти, които се откриват пред пърформативното изкуство. 

Снимка: Szen-Benjamin

Третият ден от фестивала Алтер Его се фокусира върху театъра на танца. В програмата са две индивидуални изпълнения – Айри Сузуки от Япония и Андрея Хакъл от Холандия.

“Значи аз танцувам за прошка” е заглавието на първото представление, което използва за отправна точка конкретно историческо събитие: японската окупация на холандската колония Индонезия между 1942 и 1945 г. По-конкретно, то отразява мемоарите на местна жена, Жан Ръф О’Херн, която е била принудена да проституира и която въпреки ужасите, които е претърпяла, пише, че прощава на насилниците си. В първите минути Айри Сузуки създава интимна, лична атмосфера: тя изглежда малко объркана, докато говори за наема си, за гледката към съседните къщи, за евентуалната тайна, скрита в една от тях. Тя припомня една японска поговорка, че всички ние имаме „дупка“ – празнина, рана – която колкото по-скрита е, толкова по-трудно е да се поправи. През това време тя подрежда бели листове хартия на сцената. Тя пише първото си име на едно от тях и дава други две на (жените) членове на публиката да подпишат своите. Прозаичният увод преминава в описание на исторически събития: върху листовете са изписани години, знамена, дати.

След това започва самият танц, като изпълнителката обува високи токчета, облизва устни и след това слага маска на червен вълк. Контрастът между зверското животинско лице и женското тяло е странен. Първите движения изобразяват поведението на агресора: странното, отчасти еротично, отчасти отблъскващо същество екзекутира опонентите си с невидим меч. Но сякаш всъщност се бори със себе си. Отново и отново тя се олюлява на високите си токчета (които по много вълнуващ начин функционират като символ едновременно на тиранията и грешността), накрая ги смъква от десния си крак – но в този момент обувките се превръщат в пистолет, който залепва безвъзвратно на виновната ръка. С течение на времето Айри Сузуки става все по-голяма жертва в пространството. Тя сваля маската си и се изправя. Вали дъжд, докато повтаряща се сцена на изнасилване оживява на сцената. След две трети от представлението актрисата се отдръпва встрани и на сцената се спуска екран. Върху него се появяват въпроси, съпроводени с щракането на пишеща машина. Можем ли да простим? Например, ако най-добрият ни приятел ни предаде. И по-интересното, можем ли да приемем прошката? Например, ако сме изнасилили или убили някого. Това са много вълнуващи и провокативни въпроси, но имам съмнения относно концепцията на представлението: смятам, че темите за колективната вина и личните тревоги не са толкова близки една с друга. Но спектакълът провокира размисъл и това със сигурност е добре – въпреки че ми се струва, че продължава малко ненужно дълго след екранната сцена, а кръстът, нарисуван от белите листове, граничи с дидактичното.

Следващото представление, “Черен прах”, е много по-абстрактна продукция, трудна за интелектуален анализ. В тези петдесет минути танцът не е жест, не е възможен отговор на реалността извън сцената: танцът е единствената реалност. За разлика от изпълнението на Айри Сузуки, което създава напрежение чрез стилизиране на езика на тялото на сцената пред нас, Андрея Хакъл е танцьорка от първата до последната минута. Всяко нейно движение излъчва интензивна енергия, нито за миг цивилизована. Полуголата й фигура е почти като географска карта: мускулите й са очертани с невероятни детайли, докато тя се гърчи на пода около единствената лампа в началото на постановката. Тя също използва филм, но вместо прозрачно платно, тя прожектира върху черен найлонов материал – грапавостта на повърхността допринася за изживяването.

Техническите познания и подготовка на Андреа са впечатляващи – но, може би защото тя винаги е толкова пламенна, след известно време усещам, че изпълнението няма истинска посока. В същото време можете да забравите впечатленията, които танцът предизвиква. Желанието за връзка с природата, желанието за свобода отвъд човешката природа – това виждам преди всичко в нейните движения. Това се подсилва и от прожектираните мотиви: море, птици. Има нещо притеснително в тишината между две песни, когато силуетът на криле кръжи зад изпълнителя.

Автор: Пурос Леонидас

Превод: Никол Колева 

Международният тетарален фестивла Алтер Его се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Европейския корпус за солидарност. 

Представленията от фестивала могат да бъдат гледани в канала “Живият театър и новите медии”, с финансовата  подкрепа на програмата за развитие на частни културни организации на Национален Фонд Култура.