КНИГИ, КАСЕТИ: ПЪЛНОЦЕНЕН ЖИВОТ

Пурос Леонидас е един от съвременните унгарски автори, който се увлича по експерименталния театър и театралните изследвания и критика. На 1 септември той пристигна в България като доброволец в Международния театрален фестивал Алтер Его със задачата да изследва новите хоризонти, които се откриват пред пърформативното изкуство. 

Снимка: Szen-Benjamin

В първия ден на фестивала “Алтер-Его” зрителите гледаха родна постановка, а във вторник пристигнаха двама завърнали се гости, които вече са почетни членове на Алма Алтер: полският Teatr S и Пол Дженкинс от Уелс. Спектакълът „Откъсване“ на Teatr S се откроява от програмата по две причини: той е единственият, изпълнен от многочленна трупа, и единственият, който не се побра на обичайната сцена на фестивала.  За щастие не се наложи да ходим далеч: публиката се премести в залата на горния етаж на Софийския университет.  Местоположението е чудесен избор. От сенките на стълбището актьорите се полюшват зловещо, ходейки на необичайни кокили: под краката им са завързани вързопи дебели книги.   Пристъпвайки извън времето и историята, облечени в черно, носещи смущаващ грим: те се приближават към нас.  Някои скучаят, други са малко игриви и предпазливи (кокилите му са направени от по-тънки списания), трети са любопитни.  Откъсване – от какво?  Може би от времето, живота, условностите на реалността.  Или напротив: откъсване от първичния хаос на небитието, откъсване от универсалността – от майчината утроба.  Но най-вече и от двете едновременно.

Спектакълът използва много силни и добре познати символи, но не става дидактичен: той натрупва „ангелските“, „сатанинските“ и „човешките“ качества един върху друг, докато накрая те не станат неразделни.  Сякаш цялото ни знание за живота и смъртта е кондензирано в един сеанс, в който – освен фигурата на първичния злодей, носещ черна като нощ маска – никога не можем да сме сигурни кой с каква цел практикува личните и колективните си ритуали. Всяко значение носи свой собствен антагонизъм: книгите символизират уникалността и святостта на човешкия живот, но в същото време (или може би поради това) не са нищо повече от купища хартия, които лесно могат да бъдат унищожени.  Цветни форми, нанизани на конци, са поставени върху голи, “Т”-образни рамки, напомнящи косата на Смъртта: виждаме едновременно декорация на детска стая и обесен човек. Ритъмът на представлението е впечатляващ.  Представят ни се бавно променящи се, дълготрайни, сугестивни образи – те имат по-силен ефект, когато събитията се ускорят за момент.  Небесни тела: обикалят в орбита милиони години преди да се сблъскат.  Мъжете внезапно се сбиват, дрехите на едно от момчетата са разкъсани.

Жената, която дотогава идентифицирахме като ангел, рухва усмихната – другите я хващат и я слагат на стълбите.  Нов, демоничен, червенокос ангел се появява над тялото и, кръжи с гигантските си черни крила, започва оргазменият танц на смъртта и след това червенокосият ангел също пада на земята.  След това отново се настанява бавното, обичайно, вечно тътрене на космоса.  Сцената бавно се опразва, чуруликат само птичките.

За разлика от спектакъла на поляците, ‘Московска любовна история’ на Пол Дженкинс не е никак трудна за дешифриране. Даже по-скоро кара човек да се чуди какво прави простата история и простия сценичен език толкова остроумен и многослоен.  В началото на пиесата Пол седи сам на маса със старомоден магнетофон и бутилка алкохол. Налива в чашата, отпива, докато слуша аудиозаписи, направени преди двадесет и една години в Москва, и ги коментира. Създава впечатление на симпатичен, но донякъде жалък човек, който се напива сам, докато отчаяно се вкопчва в миналото, което никога не може да преживее.  И какво е останало от някогашните големи истории, хедонистичните пътувания?  Мънкане. В първите минути съм предубеден, че представлението ще ни води все по-дълбоко в Ада: към минала трагедия и настоящ крах, когато реалността и привиденията се сливат в лудост. Има признаци за това: въображаемите приятели, които се появяват в московските истории, живеещи в хладилници и под леглото, или никога несънуваният, само въображаем сън за гигантската пеперуда със сърпа и чука, летяща над Кремъл.  Но докато вървим напред в представлението, откривам, че вместо да пазя дистанция между мен и Пол в историята, аз се идентифицирам с него все повече и повече.  Невероятната енергия на актьора и смело разкритата му погрешност ме пленяват: подкрепям той и момичето, за което говори, Анджела, която е дванадесет години по-млада от него, да останат заедно и да намерят щастието насред лудите руски кръчми, полицейски арести и  кръвни договори, направени със счупени бутилки водка.

И е красиво как историята подхранва очакванията ми и бавно избледнява до последния моменти: разбирам, че цялото изпълнение е най-новият и също така последен запис: прощалният подарък на Пол за Анджела.  Днес и двамата са големи, щастливи хора със семейства.  Не са се виждали, откакто живееха в Москва.  И това, което Москва означава за тях, наистина не може да се повтори – но няма нужда да се повтаря.  Последният гласов запис е приятелско предложение: ако се срещнат отново в живота, след толкова много лудости, може да направят нещо, което не са правили досега.  Нещо наистина, наистина обикновено.  Този момент ще остане в съзнанието ми за дълго, както и мускулната треска, която получих, след като с другите доброволци носехме кутиите с книги на Teatr S обратно към театъра след представленията.

Автор: Пурос Леонидас

Превод: Никол Колева 

Международният тетарален фестивла Алтер Его се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Европейския корпус за солидарност. 

Представленията от фестивала могат да бъдат гледани в канала “Живият театър и новите медии”, с финансовата  подкрепа на програмата за развитие на частни културни организации на Национален Фонд Култура.