Дядо Йоцо, гледа – един разказ за смисъла на свободата, едно представление за свободата на смисъла. Предлагаме ви една дискусия за Дядо Йоцо днес, за безкористния патриотизъм и най-вече за българското, която се проведе на 25-ти Февруари, непосредствено след едноименния спектакъл, във втория епизод на предаването “Живият театър и новите медии”.

Николай Георгиев: Зрителю наш, приятелю наш, българино. Преди 5 години едно момче и едно момиче, незрящи, се докоснаха до мен: Моника Методиева и Андриян Асенов. Днес това са професионални незрящи актьори, най-добрите, които познавам. Преди 5 години нямаше такова понятие – професионални незрящи актьори. Ето – те доказаха, че когато живият човек помисли нещо хубаво и се отдаде на това, той побеждава. Той прави това най-хубавото, което е направил в живота си. Първата постановка, в която те участваха беше именно ‘’Дядо Йоцо гледа”. Каквото и да кажа не можем да го направим по-велико и по-значимо. Така и в “Дядо Йоцо” не можем да украсяваме и да преувеличаваме, не, те двамата и дядо Йоцо са от едно тесто, едно истинско, българско тесто. Колко е сладко това, да можеш да кажеш “Аз съм българин”, в най-истинския смисъл на това понятие, на тази дума. В изкуството се ражда това, от което има нужда, има ли зрители, има ли публика за нещо ново, то ще се роди.

 Маглена Гуркова: Къде е българското днес според вас, освен в Моника и Андриян?

 Зрител: В духа за свободата. Българинът носи дух за свобода.

 Диян Ставрев: А според вас българското, трябва ли да го търсим там, където са го търсили нашите предци? Има ли то измеренеи във времето или го търсим на едно и също място, безсмъртно?

 Зрител: В сърцата им. То е у хората.

 Маглена Гуркова: Вчера и Господина на въпроса “Според вас къде е българското?” каза “В мен!”, така, че предполагам имаме обща духовност…

 Николай Георгиев: Да, само това е истина, ако имате българското в себе си – сте българи, Вижте аз бях много учуден преди години, когато откриха нова звезда и я нарекоха Габрово. И поляците и  чехите, с които общуваме непрекъснато ме поздравяваха “Браво! Българите имат звезда горе!”. Аз смятам, че само българите могат да се гордеят така и така да ценят това, което е постигнато. Аз смятам, че всяко леко нещо, което започва да се пропуква в пролетния месец и да иска да цъфне е българско. За нас. Толквоа цветя, толкова пролет, толкова слънце, дядо Господ ни е дал най-хубавата земя. Господи, искаме да живеем и с теб и ти живей с нас. Заедно.

 Маглена Гуркова: За тази тема и за релиягията като цяло в разказа се казва, че дядо Йоцо умира, когато ослепява и възкръсва, когато за пръв път усеща свободата.

 Диян Ставрев: Аз не съм съгласен, в разказа се казва, че умира с робството и възкръсва, когато настъпва освобождението, въпреки, че той практически не може да го види. Интересно ми е според вас в днешното време, в което се намира България – в какъв момент сме, на смърт или възкресение?

 Зрител: Смърт. Защото се гордеем с това какви сме, какви сме били и какви ще бъдем, само когато единица постигне успех и се гордеем за известно време. Олимпийските игри бяха преди няколко месеца – как се казваха гимнастичките? Колко медала взехме? Не мога да си отговаря. Тогава ги цитираха всеки ден по няколко пъти, сега обаче не мога да си отговоря. На скоро имах разговор с майка ми, която е литератор и тя ми зададе литературен въпрос” Кой автор е написал…”. Не можах да се сетя, а в момента дори не си спомням за кое произведение ставаше въпрос. Може би в момента, българинът като общност живее в един период, в който все повече се е вгледал в чуждите успехи и това, което може да се вземе от него, а когато българинът сега вземе това, което може да се вземе, българинът в бъдеще ще може да го използва за да се възроди. Ако се замислим дори железницата не е българско изобретение, но българинът я е взел и я е създал за себе си. Дори и тогава е имало период, който българинът взема идея, усъвършенства я по- най-добрия начин за себе си като общност и я прилага в средата.

 Маглена Гуркова: Ще се хвана за една част от твоето изказване “българинът като общност”, аз мисля, че дядо Йоцо е “общност” – един човек, който е израз на целия възможен безкористен български патриотизъм. Той е човекът, който вижда света по следния начин: от Ад по време на турското робство се минава в рай – свободата, за него независимо дали тази свобода е качествена, дали хората са се променили или не, той е достигнал своя идеал. Докато неговите съвременници, за тях Освобождението е преходът от един ад към друг.

 Диян Ставрев: Което ме навежда над мисълта – хубаво ли е, полезно ли е, добре ли е – преносно да бъдем слепи за някои неща, за да се спасим и да не минаваме от един ад в друг. Например Прехода за голяма част от българите също се превръща от Ад към Ад.

 Андриян Асенов: Аз бих могъл да отговоря с моя черен хумор, пряко или преносно или си сляп или не си. Средно положение няма. Ако си затваряме очите за щяло и за нещяло, кой ще стане и ще тръгне срещу статуквото? Според мен днес ние сме роби на самите себе си. Търсим свобода и решение на проблемите, но когато сме единни в социалните мрежи, но не сме единни където трябва, ние сме по-слепи от слепите. Така, че не трябва да си затваряме очите, а трябва да ги отваряме и не само да гледаме, но трябва и да виждаме, защото двете неща са много различни.

 Зрител: Може би трябва повече да се усеща, отколкото да се гледа. Защото много гледаме и малко виждаме. Понякога тези хора се наричат с думите “неравностойно положение”, а това е така, защото те са принудени да поемат повече болка, повече съпричастие, повече мъка, от тези, които гледат, но си затварят очите, понеже вътрешните сетива не са ти толкова развити и като щрауса си заравяш главата. Докато тези хора не могат да го направят. И бих добавил към думите на Господина за представлението, аз мисля, че има още малка възможност за усъвършенстване, за да бъдем съпричастни, и равностойни, поне малко с тези актьори. Това представление според мен трябва да се играе на тъмно.

 Зрител: Ако трябва да сме честни, самото представление започна с репликата – не го гледайте с очите. Понеже се заговорихме за България в миналото и България днес. Дори Ботев и Левски в известен смисъл са били слепи. Те са виждали истината, но са се правили на слепи. Това е личен избор. Те са избрали да се правят на слепи за последствията , които го чакат, но не са се правили на слепи за това, че нещата не са наред.

 Зрител: Те не са били слепи за това което ги очаква. Били са много осъзнати. Вчера четох за Васил Левски. Двама турчина си говорят – единият изказва възхищението си към Левски и признава, че ако не е турчин би го последвал. А другият му казва – луд ли си, как може да мислиш и говориш, така – виж неговите действия го доведоха до бесилото. Но първият отвръща – ти не разбираш, ние живеем, за да умрем , да той умря, за да живее.

 Маглена Гуркова: Социалните мрежи споменахте, какво според вас би видял Дядо Йоцо ако живееше сега, в този свят сред нас?

 Зрител: Би бил огорчен, че българите губят своята същност.

 Маглена Гуркова: Само , че и в следосвобожденската действителност Вазов пише точно такива произведения, които разкриват тежката следосвобожденска обстановка. И въпреки това, дядо Йоцо успява да види хубавото. Дали и днес няма да го види или по-скоро в какво ще го намери?

Зрител: Би ни казал че много говорим , но малко действаме. Всичко това е минало, то може да служи за пример, за да не повтаряме старите грешки, но какво правим от тука нататък, защото имаме много политици и малко държавници. На къде отиваме. Всички чакаме промяната да дойде от другите , но промяната трябва да дойде от самите нас. За мен България е като един необработен диамант, Защото ние започнахме наравно с Чехия когато дойде промяната, и сега – къде е Чехия, къде сме ние? Да , тъжно е, но зависи от нас. От това, което ще направим в бъдеще. Защото сегашното се превръща в минало, а бъдещето в сегашно. Ако той сега ни гледаше може би нямаше да е щастлив, нито Ботев, нито Левски, нито тези, които са си дали живота за нас.

Георги Арсов: Имахме една дискусия за това представление с едни ученици и те говориха точно обратните неща. Те говореха как България върви напред. Тук сега стана много мрачно. Според мен слепотата не трябва да се бърка с решителност, Защото всички хора, които са придвижили една голяма планина, не са били харесвани от всички. Ако искате да се харесате на всички е различно. Ботев, Левски, Наполеон, Стамболов, колко хора са избили, слепотата не трябва да се бърка с решителност. Аз не съм съгласен с тази мрачна насока, че че българите сме забравили всичко, че политиците ни са лоши, че светът ни е лош и ние ще умираме. Според мен Дядо Йоцо си е бил такъв, какъвто си е и днес и ще вижда нещата, които иска. Ако искаш да си Дядо Йоцо ще виждаш едно, ако искаш да си Бай Ганьо ще виждаш друго.

Маглена Гуркова: Гопе, според теб какво ще види дядо Йоцо днес?

Георги Арсов: Представлението. Алма Алтер затова е оазис, затова съществува това място. Ние не сме тия мрачните хора, ние сме други и искаме да придвижим нещата напред и се радваме, че вие имате същото мислене и от там нататък въпросът е само да го движим това нещо.

 Николай Георгиев:  Всяко нещо трябва да има своя знаменосец. Знаменосецът на българщината – това е дядо Йоцо. Да вървим заедно с него, с високо вдигнато знаме на българщината. 

Можете да гледате следващият епизод на “Живият театър и новите медии на 14 март – “В очакване на Г.”

“Живият театър и новите медии” се осъществява с финансовата подкрепа на Едногодишната програма за възстановяване и развитие на Национален Фонд Култура.