Какафония, хиляди лица, стълпотворение от хора надолу и нагоре по кулата, стотици езици сблъскващи се, всеобщо дело на разнородни дейности, библейският мит се разбива на бреговете на американската мечта. Кулата се гради, Бляна се извисява, филмът се движи по лентата на кинескопа. Всичко се размива в разнородни палитри, композиции, гами, хармонии разнищва се по шевовете. цветовете се разливат по платното, а звуците се разсипват от екрана плъзвайки като наводнение по седалките, за да може потопът да се залюлее в очите на зрителя като малки далечни морето.

Първи кадър: Слон. Влачен с конски камион в LA-ската пустиня. Следва: Корумпирано Ченге се намества покрай слона. Купонът явно ще има неочаквани гости. Невероятна вакханалия на празненството на Студио Кинескоп. Кола се разбива пред постамент. Протагонистите на сюжета вече са пред публиката.  Сюжетът, който третира двайсетте години на миналия век… не, пардон, Историята на актьорите в техния преход от един стил… тоест, това е филмът за целия механизъм на кинематографията…. 

Много е трудно да обясня за какво точно е този филм, защото сюжетът е крайно… фрагментиран. Всъщност сюжетът е много неща. Сюжетът е събитието. Сюжетът е всичко. Сюжетът го няма. Напомня много на “Имало едно време в Холивуд”, “Ла Ла Ленд”, с елементи на “Великия Гетсби” и “Страх и извращения в Лас Вегас”. Трите основни проводници на филма за зрителя, колоните около, които ще се върти сюжетът, и едновременно с това  ориентир на случващото се  са:  харизматичният Джак Конрад (Боже, как обожавам Брад Пит… Чао Белло!), които е най-известният актьор от нямото кино с мечта да направи революция за самотника в киносалона: необузданата Нели Ла Рой на Марго Роби, която от разюздана дама, се надява на ненадейно разюздана актьорска кариера и мексиканецът, общият работник Мани Торес на Диего Калва, младостта която Холивуд търси и ще направи неочаквана метаморфоза, такава каквато Франц Кафка е искал. И тези три опорни точки, са колкото и важни, толкова и фонът на които още много истории, се разгръщат, завихрят и полепват по прахоляка на LA. Защото този филм е много повече от историите, които се преплитат, сблъскват и разнищват.  Този филм проследява еволюцията на нямото кино в звуково, прехода на концепцията за изкуство, дивите двайсет на миналия век, кризите на изкуството, катаклизмът „творчество“ срещу „бюрокрация“, опитомяването на жанра, извращаването му… Вавилонската вакханалия и хаос на Холивуд, на Американското общество, на Възгледите – наши и ваши.

От екрана блестят същински елмази от философия и поезия стоящи редом до абсолютния декаданс и ентропия. Най-абсурдните и комични сцени делят екрана с искрени, човешки тъжни, насълзяващи кадри. Животът просто е такъв. Усмихваш се и се просълзяваш. Понякога по режисьорска команда, понякога от самосебе си. 

Героите са и комични и трагични, хем плътни във всичко което им се случва, хем алегории за Чарли Чаплин, Бъстър Кийтс, Мерилин Монро. Целия свят който познаваме от това близко и далечно миналото, културните основи, на които базираме представата си се появяват като великденски яйца в историите им

Това е манифест за еволюцията на кинематографичното възприятие и трагедия със горчиво-сладки завършеци.

Сцените са толкова гъсто наситени с тривиални детайли, че може във всеки миг във всеки кадър да си го изследваш. Само че не ти се дава спокойствието, да си разглеждаш на воля. Това е игра, ти си играчът – играеш, колкото видял, видял. Това е. Заредете следващия кадър. 

И Имаш всякакви кадри, дълги уан-шотове, екшън сцени, плавни преходи и абсолютно безпардонни смени. Имаш тъга, съспенс, екстаз. Това е филм от който хората излизат, защото е част от конспекта на човечеството  по това да си човек, тук е христоматията му за сетивност и възприятие. Не го гледаш за удоволствие, гледаш го така както се гледат клетките, за да разбереш механизма им. Както атомите са за нас сътворението когато ги видим, така и кадрите са съставните части,  механиката на кинематографията пред очите ни.

Може да те накара да се отвратиш от него, но го прави с причина, прави го така както извърташ очи от нещастен инцидент, после ти показва невиждана прелест в следващия кадър или сцена. И не го прави защото може. Този филм нищо не поставя на платното си, просто защото може. Аватар слага пластове с грим и зелен екра, за да покаже възможности. Този филм няма нужда от това.

И тук е личното мнение на моята несъщественост, това е алмаалтеров филим, жив – такъв какъвто би бил един имагинерен филм, излязъл от театралната работилница за живо изкуство. 

Това е автобиография на киното, без да си играе на сантименталности, за да ти разказва историйки. Не забравяй, има голям шанс да не ти хареса този филм и това е сюблимно. Той ме накара и продължава да  ме кара да мисля хиляди неща, които да напиша и ме оставя тих и самотен като портрет на Достоевски рисуван от Василий Петров. Сякаш някой неща трябва да останат самотни и несподелени в студения мрак на космоса, в подсъзнанието.

В този филм видях щастието си да съм актьор, завидях на случващото се.

Имах блян… Спомних си величието. Примирих се с решенията си. Опрях дуло в опакото на черепа на актьорското в мен и си пръснах черепа срещу платното на екрана, после със собствени сълзи изплаках опелото на моите решение и безсилието което тъне в душата ми.  В ушите ми кънти Sic gloria mundi es transitur

И това е опияняващо сладка реализация и вледеняваща костите мисъл.

Марко Дженев