Есе-рецензия на Иван Маринков, Софийски университет Св. Климент Охридски, носителка на втора награда в конкурса за есе на Фестивала на българската класика за софийските училища.

Както в поемата, така и в моноспектакъла „Септември“ се описва септемврийското въстание не от исторически, а от философски план. Чрез експресионистическия стил се заявява, че щом алиенацията и субординацията бъдат осъзнати, човешката воля може да премине всякакви трудности, за да ги снеме. Гео Милев чрез своя фрагментарен подход показва свещения бунт на народа, насочен срещу липсата на свобода и справедливост.

Според мен силата и неудържимостта на гнева и бунта раждат стремежа към свобода и справедливост. Осъзнат и приет този стремеж няма значение от интелекта и социалното положение. Той бурно тласка човешката воля към реализирането си в действителността. Човекът, приел го, се абстрахира от трудностите дори отивайки до себеотричане.

Може да се възрази като се каже, че главната тема е борбата между стария и новия свят. Как от дебрите на старото се ражда  новото, готово да премахне отживялото. Докато аз разглеждам реализирането на вече появилото се от утробата на старото-ново.

Бунтът се подема от разнолика маса народ. В пета глава тя е описана като: „селяци / работници / груби простаци / безимотни / неграмотни / профани / хулигани / глигани / – скот като скот!“. Това демонстрира силата на стремежа за свобода. Този стремеж се явява обединител и координатор на угнетения народ. В четвърта и пета глава амбивалентно, чрез използване на цветове, е характеризиран този угнетен народ. Чрез червения цвят е показана позитивна конотация на вяра, надежда, воля, истина. Чрез черния цвят – негативна: тъмни инстинкти, гнева на страдащия несвободен човек.

В поемата експресионистичният стил демонстрира неудържимата мощ на гнева. Чрез гигантските синтактични конструкции и накъсаните свръхдълги изречения се показва силата на свещеното дело. Забързването на речта доказва бурния отласък на бунта. В моноспектакъла бягането играе същата роля. Бързината на героя изявява същата тази неудържима мощ.

Според мен тухлите от моноспектакъла доказват, че пред силната идея и високата воля физическата тежест няма значение. Героят от рецитала за мен е обобщеният, но не индивидуализиран народ. Той показва какво себеотричане е нужно, за да се направи опит да се снеме несправедливостта и непосилното битие. Той, народът или героят, е израз на отчаянието, но и на осъзнаването на идеята, че примирението е равносилно на гибел.

Поп Андрей е единственият индивидуализиран образ от поемата. Той сразява противника със своето слово. Попът се себеотрича двойно. Първият път отрича миналото си като хвърля последната граната в храма. Вторият път отрича бъдещето си в името на прозрението, че смъртта на един е просто стъпка към мечтания земен рай, тъй като има кой да продължи делото.

В заключение ще споделя, че макар бунтът на народа да е трагично и кърваво потушен, аз приемам позитивизма на Гео Милев. Мисля, че осъзнатият стремеж към свобода и справедливост ще намери своята реализация в човешкото битие. Ще завърша с думите на поета Гео Милев: „Човешкият живот ще бъде / един безконечен възход-нагоре! / Земята ще бъде рай! / Ще бъде!“.

Автор: Иван Маринков

Фестивалът Българската класика за софийските училища се осъществява с финансовата подкрепа на Столична Програма Култура.

Проектът “Без маски” се реализира с подкрепата на програма Едногодишен грант на Национален Фонд Култура по програма Едногодишен грант.