Три. Високи. Жени. Особено едната.

Ролята е много сложна. Ако успея да се справя, аз самата ще се уважавам” – Споделя актрисата Мария Стефанова 

Висока жена! Мария Стефанова!

С “Три високи жени” Едуард Олби печели третата си награда Пулицър.

Днес текста на този доказан майстор на женските персонажи просто докосва през дантелата с възглавничките на пръстите.

 Мария Стефанова, която бе “А” или жената на над 90 години, към днешна дата е на около 82 години.

Любопитна подробност е, че агентите на Едуард Олби лично одобряват конкретния актьорски състав. 

На сцена “Апостол Карамитев” в Народния театър, в който рядко ходя, е тихо.

Една голяма спалня и две кресла.

Очаквам трите жени да ме връхлетят. Но те не идват.

“Три високи жени” всъщност. Три. Високи. Предполага, че са други, различни. Може би “стърчат” над… Кого?Исках да разбера. Истински харесвам този текст. Усещам го като изследване на женската природа. Което е безкрайно интересна и загадъчна експедиция.Направи ми впечатление как присъстваше Мъжът в този спектакъл.Красив и ням. Кукла. Той просто стоеше костюмиран и с бледо,изписано лице. Беше красив, но не обели думичка, за което наум му благодарих тихичко. Всичко друго от него, като изключим присъствие би било напълно излишно по мое мнение.Но как присъстваше.!Мария Стефанова през почти цялото време стои царствено на някое от креслата или спалнята. Става максимум 3 пъти. Но усещането е сякаш танцува с всеки от нас. Провокира. Лавира.  Беше удивително умението и да се слуша. Да, тя вървеше напредничаво през монолозите си, но как се слушаше. Нещо малко повече- тя се наслаждава, но не в смисъл любува на изпълнението си, а на онова – изживяното, преболедуваното, женското. Онова, което стана и наше в края на вечерта.Зрялата жена, младата девойка, старата жена.Трите в една простичко устроена стая.В известен смисъл нямаха какво да си кажат помежду си. Жената в тази постановка е глина между пръстите на преживяното, което я формира. Но винаги й се хапва сладичко, винаги ще си признае малките грехове, ще премълчи по- големите, ще облече рокля, ще се засмее на някоя песен от преди, след това ще заплаче тихо, ще я жегне горчилката от мъжа и после ще я преглътне с кафето.Най-вълнуващо за мен беше именно способността ни като човеци да преработваме преживяното, наболялото, да го поставяме под съмнение, да го анализираме, да се осъдим, да си простим и да помислим “А сега накъде?”.

Понякога, когато човек изпадне в такъв разговор със себе си, е толкова приятно, че е напълно оправдано, даже естествено да бъде единствения си събеседник.

  • Автор – Мариела Димитрова