ПОЛЕТ В ПЕЩЕРАТА НА ПРЕСТЪПНОСТТА. ЧАСТ ПОСЛЕДНА: КРИТИЧЕСКИ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ

Във видео посветено на темата, Wisecrack критикуват Рийвс за това, че историята не демонизира напълно Томас Уейн и че оставя някаква неяснота относно неговата морална вина. Твърди се, че това привилегирова Брус пред всички останали, тъй като на макро ниво елитът на Готъм беше представен като недвусмислено злонамерен, докато на микро ниво образцовата фигура за Брус все пак запазва някаква морална стойност. Ще възразя на тази критика по две линии. Първо, както вече посочихме, Готъм не бива изцяло лишен от надежда спрямо лидерските си фигури, тъй като ролята и влиянието на Бела Реал постепенно нараства във втората част от филма. Реал може да замести и да компенсира за провалите на отминалите лидери, но никой не може да замести това, което Томас представлява за Брус. Което ме довежда до второто възражение – Томас е във функцията на бащина фигура за Брус. Бащата, в образцовата роля на същностен патриарх, определя мисленето на индивида по фундаментален начин, неговото присъствие бивайки качествено различно от това на простата, светска лидерска фигура. Втората с времето идва и си отива, и нейната морална стойност е от по-малка важност за индивида от личностната представа за бащата.

Съмнението, което Брус се налага да изпита относно Томас отразява съмнението, което личността изпитва в отношение с Божествената патриархална фигура. Двусмислеността относно моралната стойност на тази фигура отразява съществения елемент на вярата. Вярата според мен се основава не просто в това, че съществуването на Всевишния не е гарантирано, но и в това, че неговата доброта също не е гарантирана. Поради тази причина двусмислеността не е „грешка“ или „привилегия“, а основно условие на възможността за вяра. Липсата на двусмисленост би довела разума отново до несъвършени и скалъпени обяснения водещи до антиномии. Парадокси от сорта на това, че дори добрите постъпки и намерения водят до диаболични последствия и че доброто не може да бъде ясно различено от злото сочат към нуждата от апофатическа теология. От един Agnōstos Theos или непознат Бог, стоящ отвъд границите и парадоксите на разума и отвъд смесиците и стълкновенията на доброто и злото. Някой би възразил, че в това тълкуване Бог е твърде „странен“… „далечен“… „липсващ“… и аз бих се съгласил. Нужно е да си представим Бог по този начин, в противен случай рискуваме наивно да му припишем твърде човешки качества, амбиции, надежди, ядове, страхове и други подобни ограничения. Да изпаднем в абсурдни чудения и спекулации относно това, как и защо вседобрия и всесилен (в твърде човешкото разбиране на тези качества) Бог създава циклично злокачествен свят като този, защо и как да оправдаем божиите геноциди в Стария завет, защо и как Бог претърпява рязка смяна на личността между двата завета, и т.н.

Мракът изчезва в светлината – колкото по-ярка е тя; знанията прогонват незнанието – колкото по-пълни са те. Но разбирайки нещата по преизобилие, а не като лишеност, свръхистинно учи [как] незнанието за Бог остава скрито за онези, на които е дадена светлината на битието и истината за съществуващото, [как] Неговият задпределен мрак е недостижим за всяка светлина и скрит за всяко знание. Да, ако някой е видял Бог и е схванал видяното, съзира не Него, а нещо негово в съществуващото и познаваното, но със самата си пълна непознаваемост и несъществуване Той – непоклатимо стоящият над ума и битието – е свръх битието и се познава свръх ума. Затова съвършеното незнание в по-добрия [смисъл] е знание за стоящия свръх всичко познавано.“

Писмо I на Псевдо-Дионисий Ареопагит до монаха Гай. Вж. стр 79 от “За Божествените Имена” в превод от старогръцки на Лидия Денкова. Второ коригирано и допълнено издание, София 1999. Издателство ГАЛ-ИКО.     

Наивната представа за Господ, както и твърде самоувереното говорене за неговите цели и мотиви е разбираема, но на този етап неприемлива стъпка в развитието на съзнанието, за което може да намерим аналогия в разкритията на Брус Уейн. Той е израснал в имитация на образа от който е имал нужда, за да намери сили и вдъхновение. А малко образи са по-вдъхновяващи от този на съвършения и благ баща. В него той е намирал сигурност. След това идва етапът на кризата, на повишената но неприятна осъзнатост, на съмнението. Несериозна е вече представата за образа отпреди. Последвалият нов етап на двусмисленост задава възможността за вяра. Във филма това е показано много добре, тъй като през цялото време ние разполагаме със същата противоречива информация относно Томас, с която и Брус разполага. Зрителят е подканен да премине през същата трудност в опитите си да оцени моралната стойност на Томас, през която и Брус преминава. В крайна сметка, и Брус и зрителят остават без ясни отговори и без гаранти, но с отворената възможност да бъдат вярващи.

Това може да кажем, ако въобще си позволим да предположим теологическата парадигма. Споменавам я във връзка с поставената критика за да подчертая, че отношението Томас-Брус може да бъде тълкувано като репрезентация на едно много по-специално отношение от това, между ръководител и гражданин.

Така или иначе, скокът на вярата към неназовима същност или въздържанието на агностицизма, изборът на антибиотичния или пробиотичен подход, отдадеността към системата или отвратеното отрицание от нея… всички те опират до едно и също нещо – Индивида. Индивидът е първичното условие през което дадено предпочитание започва своята реализация. В процеса, реализацията поражда мащабен идеал, който твърде често подчинява група индивиди и ги превръща в колектив. Евентуално, колективът служи като множител за злото влияние, след като идеалът бива неминуемо покварен. Поради тази причина намирам за полезно утвърждаването на нещо, което бих нарекъл критически индивидуализъм. На първо място, това ще рече съмнение в разпространени, ентусиазирани и обещаващи „триумф след борба!“ идеали, като тези на патриотизма, национализма, комунизма, трансхуманизма и прочие. Подобни комично оптимистични наративи служат като афордизиак за масите, които след като бъдат стимулирани до безумие, стават част от експлицитна или скрита йерархия, насочваща нахъсания колектив срещу друг колектив възпрепятстващ дадени интереси. По този начин всяка грешка или съзнателно злонамерена манипулация води до последствия от огромен мащаб. Йерархизираният колективизъм систематизира насилието. В контраст индивидуализмът, дори в най-злокачествената си форма, поне минимализира злонамерената дейност и ограничава нейният мащаб и последствия.

На второ място, критическият индивидуализъм разчита на високи нива на образованост, подпомагаща за това хората да се превърнат в индивиди следващи собствен морален код, реализиращи предпочитанията си отговорно и съзнателно и не поддаващи се на изкушенията на конформизма. Образованието, разбира се, има своите граници и не може морално да помогне на личност, която по една или друга причина разполага с увреден морален компас. Например, никакво количество прочетени книги няма да убедят определени личности в това, че половете и всички раси следва да са равноправни, че опазването на околната среда следва да е основен приоритет, както и че животните не следва да бъдат измъчвани и убити в името на нечие изхранване, при положение че има далеч по-малко насилствени алтернативи. Но границите на образованието не бива да ни обезкуражават. Припомняме си казаното за радикалното зло и как опитите за неговата тотална елиминация разкриват невежество относно неговата природа. Образованието противодейства на това невежество и по скоро насочва към опити за минимализация.

На трето място, личността трябва да изгради усещането за идеологическа самодостатъчност. Това ще рече поставяне на акцент върху автентичната дейност и искреното себеизразяване, което не цели да спазва определени критерии за да се хареса на даден социо-културен или академичен тренд (или пък да инфектира колектива със злокачествени идеи). Това не отнема от силата на или нуждата за интер-субективна комуникация, но насочва личността към това да може да оценява своята стойност без да налага или изисква критерии върху/от останалите. Така например човек с политическо предпочитание ще може да се концентрира само върху своите задачи, без да се поддава на мегаломански амбиции и ексцесии, водещи го до просташки решения в желанието си да бъде запомнен. По сходен начин, даден творец следва да приоритизира искреното себеизразяване като ценност сама по себе си, пред бляна на известността. Поривът към масово одобрение размива представата на Аз-а за себе си и го обрича на една шизофренична перспектива. Т.е. това е отрицателният подход към отношението между ум и социум. В положителния си вариант, личността ползва колектива като допълнителен източник на критическо съдържание, с цел индивидуално усъвършенстване на собствената мисъл и дейност. Казано по този начин, ние разбира се рамкираме тезата абстрактно. В конкретния случай, усъвършенстването се случва на фона на взаимодействието между индивида с други индивиди и взаимното облагородяване идващо в резултат на тази комуникация.

Не пренебрегваме и обстоятелството, че описаният критически индивидуализъм също е идеал, уязвим и съдържащ в себе си слабостите на своя вид. Той също може да се превърне в носител на паразитиращото зло, особено когато индивидуализмът е тълкуван като солипсизъм. Т.е. когато личността третира другия като епифеномен и когато Аз-а си помисли, че сам може да легитимира правото си да престъпва моралната граница към другия. Ограничаването на тази грешка е задачата на критичността в посочения идеал. Критичност насочваща ни към нуждата от постоянна бдителност. Бдителност примесена с вяра. Вяра удържаща структурата на личността при липсата на други основи, гаранти и сигурни формули за преминаване през житейския цикъл. Критичност ограничаваща и ексцесиите на вярата…

В сянката на личността злото разпростира своето влияние,

Но духа в образа на рицар на нощта

Бди и броди по места

Осветени от вярата на символа.

До кога?

И защо личността изражда сянката въобще?

След светлия сигнал появилият се рицар носи ли спасение,

Или е поредният в-ред-ител преди разпад и унищожение?

Индивидът сам трябва да отговори

и да вземе за себе си решение.

Автор: Симеон Василев

Проектът “Без маски” се реализира с подкрепата на програма Едногодишен грант на Национален Фонд Култура по програма Едногодишен грант.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *