“Задушница – една възможна импровизация”

“Задушница – една възможна импровизация” е последната премиера на Алма Алтер и едно от върховите театрални постижения, които режисьорът Николай Георгиев прави, не просто в полето на театъра, но и в полето на изследването на пределите на човешката душа. В нейния вечен стремеж да полети към необятното. Постановката може да бъде считана за гранична, за критична ситуация, в която индивидът е разпънат на предела между живота и смъртта. Той се освобождава от всички инвенции, правила и възгледи- отпада досегашният му житейски опит да се пласира в познати ситуации или да ги анализира. Така се ражда постоянно драматическо напрежение, течащо като жива лава между актьорите и зрителите, които заедно попадат в едно необикновено, гранично поле и съвсем естествено, поради факта на собственото си присъствие, стават свидетели на случващото се.

А какво всъщност се случва?

Тъмно. От дебрите на тъмнината постепенно пред зрителите се ражда храм, изваян от огъня на свещи- очертават се линии, колони, арки, може би дори и олтар. В този мрак светва най-святото място – храмът, който от тук нататък ще бъде фон на действието. Сякаш всичко се случва вътре, вътре в църквата, нашата вътрешна църква, защото зрителите единствено я четат като точно такава. Появяват се сенки, сенките се превръщат в силуети, силуетите в хора, хора молещи Бога да спаси Йерусалим. Загатват текст, но той повече прилича на прокраднала се мисъл, изпаднал от съществуването им смисъл, отколкото на сценичен текст с ясен адресат. Това създава усещането у зрителя, че е отстранен и нежелан, защото очевидно този текст не е поставен да стигне до него. Зрителят е само случаен свидетел на тъмнината на храма и блуждаещите в него сенки. Постепенно текстът набира енергия, ритъм и сила. Едновременно с това от центъра на храма започва да струи ярка светлина, залива сцената, заслепява окото на зрителя и там някъде в тази слепота се очертава образът на човек – Той-Човекът, който от този миг до края ще води зрителя през начупената призма на случването. Задушница, както е типично за стила на Георгиев, е лишена от случка, от история. Сюжетът е разкъсан на фрагменти, мигове и ако все пак някакъв мним сюжет се връзва в спектакъла, то е само в съзнанието на зрителя, който е предизвикан сам да сглоби спектакъла със силата на своята интерпретация. Това е характерно и за самата пиеса на Адам Мицкевич- по своята същност тя е нетеатрална. Ето защо и по нашите театрални ширини пиесата на Мицкевич е дълбоко непозната, нейният замисъл, структура и съдържание не прилягат на концепцията за театър, не са прилагали и на тогавашната театрална парадигма. Мицкевич пише “ Задушница” не като театрална творба, а като манифест, който да пробуди патриотичното чувство на цяло едно поколение поляци. “Задушница” е призив, зов, вик, който има за цел да извади човека от летаргията на съществуването му и да го постави в гранична ситуация между живота и смъртта в името на свободата. Свободата – с тази тема от светлината на храма изплува Той-Човекът, игран от актьора Стефан Попов. Думите му са топли и памучни, очите му плуват в светлина, от светлината се отронва сълза и се търкулва по бузата му. Заедно с думите и сълзите постепенно започват да се намесват и сенките, които даже запяват на латински. 

Типичен постановъчен метод за Георгиев е прочитът на една творба през друга и вплитането на архетипи, модели и образи от други прозиведения. И в “Задушница” той остава верен на този подход. Използва лоста на друго произведение- със скалпел успява  да пререже ципата на основното произведение и така пред публиката то се ражда отново. В конкретния случай текстът на “Задушница”, се освобождава през текста на Книга “Плач Йеремиев” от Стария Завет на Библията. Пророк Йеремия оплаква изоставянето на Йерусалим от Бог, неговото унищожаване и опустошение. Групата актьори често влиза в  погребална церемония, в която опечалените оплакват и се обръщат към мъртвите. Тук намираме ясен паралел с творбата на Мицкевич, в която във II и IV част, живите и мъртвите влизат в стремеж един към друг. Тонът е мрачен: Бог не говори, степента на страдание е представена като поразителна и жестока. Георгиев използва най-вече Глава 4, в която се оплаква разрухата и запустението на града и храма, в резултат от греховете на хората. Следва да се отбележи, че често текстовете са на оригинален латински език, т.е. не се разчита толкова на смисъла, колкото на сугестията и енергията на текста. Друг скалпел, който прерязва спектакъла, е образът на Мария Магдалена, който се явява, какъвто го познаваме от  спорадичните й четири появявания в Библията, частите от житието й, и от образи от изобразителното изкуство. Появата на Мария Магдалена и изобщо цялата постановка има много силен изобразителен акцент. През повечето време образът доминира или води съдържанието, сугестията доминира семантиката, а ритуалът събира пръснатата фрагментарна структура на спектакъла. Наблюдават се поредица от действия, извършени с крайна прецизност, в които са преплетени символи и предмети, думи и инкантации. Така се изгражда идеограмният език на спектакъла, който говори с тон на смирение, покаяние, бунт. 

Идеята за цикличността, за времето, което ни е дадено на земята, за поколенията, които се променят и се завъртат в този цикъл, е ясно представена с участието на две деца. Малко момиченце на 5 години неочаквано се врязва в храма търсейки своята баба. След известно време малко по-голямо момиче на около 12 години, ще пререже тишината с думите: “Бабооооо, бабоооо..”. След неопределено време жена на 30 години ще се втурне със същите думи. Да, това е едно и също момиче, превърнало се в жена, покрай която са минали годините в стремеж за връзка с онзи свят отвъд облаците. Този кинематографичен ефект в театъра, който свързва необособимите време, място и пространство в едно, има изключителен заряд и носи усещане за моделност извън координатната система на основите на съществуването. 

В услуга на всичко това е и сценографското решение на спектакъла. Изградени са два свята- на живите и на мъртвите. Границата между тях е решена с разпъването на обширна циклорама, която въпреки стремежите задържа двата свята в пространствените ареали, в които съществуват, но времевите ареали се сгъстяват като магмата на едно живо настояще. Създава се усещане за пространствена невъзможност  въпреки времевата едновременност на случването. Това е едно от най-големите постижения, което торпилира спектакъла и го превръща в уникална сценична находка. 

Известна е и слабостта, силата на Николай Георгиев да поставя повече от един път една и съща творба в различни версии. Първата версия на “Задушница” е 2018 г. В нея той представя света на мъртвите и броенето на мъртъвците в света на живите. В последната постановка от септември 2022 г., той ни представя двата свята, един до друг, един пред друг, един в друг. В това напластяване на световете се крие богатството на постановка и сложността на концептуалния замисъл. 

Георгиев е истински прополонист в театъра. Завършва режисура в Полша, донася новаторските идеи на Йежи Гротовски в България, поставя и превежда за своите постановки полска драматургия, създава и програмата “Театър полски”, в която представя 8 спектакъла, посветени на велики полски личности. За заслуги към полската култура той е отличен с орден “Златен кръст” от Президента на Полша.

Спектакълът завършва с III част на “Задушница- Великата Импровизация”, в изпълнение на актьора Георги Арсов. Тук решението е образно и магично. Пред публиката долетява ангел с големи бели криле. Той се стреми към Бога, проси власт, иска да владее хорските души така както Бог ги владее. В полета си към висините, ангелът се превръща във воин, в дете, в разпънатия на кръст Исус. Стиска дланите си в юмруци, замахва към небето. Синя светлина прорязва крилата му и те се чупят.  Ангелът пада на земята и отново се превръща в човек. 

Групата се появява на сцената, събира ритуално остатъците от спектакъла, загася храма и оставя публиката в изначалната тъмнина. В нея откънятват думите: “Ти не си баща на света. Ти си ЦАР! ЦАР! ЦАР!”

Спектакълът е подкрепен от Полския институт в София, Фонд Научни Изследвания към Софийски Университет и Министерство на културата.

Автор: Петя Йосифова

Снимки: Полски Културен Институт в София

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *