Обикновен човек, живеещ в обикновено село, в което всичко е необикновено

Есе-рецензия на Мария Иванова, от 22 СЕУ Георги Сава Раквоски, носителка на първа награда в конкурса за есе на Фестивала на българската класика за софийските училища.

Снимка: Иван Иванов

Не харесвам Люцкан, но предполагам го харесва достатъчно, за да пиша за него.

При първото ни запознанство не харесах начина по който беше готов на всичко, за да види красивото в света, закърпвайки с незаинтересуваността си пролуките, които светът прави в красивото. Начинът, по който беше сякаш равнодушен към нещата, които не отговаряха на неговата представа, за това как трябва да изглежда заобикалящото го. Подминаваше ги без да им обръща внимание и аз имах чувството, че подминава реалността. Като някой, който очаква Люцкан да остане с него в горяща къща и когато го попита защо си тръгва, той отговаря, че е просто защото може. Не звучи особено правилно. Нали?

При първото ни запознанство не харесах начина, по който даваше такива големи послания на цветята си, които по-късно продаваше. На неговите цветя, защото когато сам прикрепеше значение към тях, те вече не принадлежаха сами на себе си.

При първото ни запознанство не харесах начина по който мечтаеше и не губеше човечността си. Не разбирах как не го догонва действителността, защо винаги беше на три крачки пред нея, защо се усмихваше и беше толкова спокоен. Защо продължаваше да вижда красивото, докато хората около него живееха в болка и страх от смъртта.

При първото ни запознанство не се натъжих когато умря.

После дойде ред на втората ни среща, в театъра. Може би някъде там, между редовете и непознатите хора, го харесах.

Харесах идеята, че Люцкан не е излизал от реалността, не е бягал от нея и не се е обвивал в илюзии. Всеки изгражда своята реалност и никой няма правото да каже на отсрещния, че представата му за света е погрешна, само защото не отговаря на неговата. Люцкан не е живеел в нещо по-различно от действителността, но се е намирал в една по-различна действителност. Действителност, по-искрена и ярка от останалите. Действителност, в която превес взима красивото, но не се омаловажава грозното.

Първоначално смятах, че той се побърква в края на историята си, защото отказва да види и осъзнае истината. Сега мисля, че просто е правел всичко по силите си, за да не загуби войната в съзнанието си, също толкова страшна, колкото тази, водеща се около него. Отказва да загуби себе си в свят, който го принуждава да го направи, само и само за да оцелее за още малко. Може би полудяващите са били хората около него. Може би той е бил единственият, който е виждал истината.

Харесах начина по който караше няколко малки венчелистчета да означават толкова много. Как успяваше да направи предаването на няколко съобщения толкова по-красиво. Как учеше хората на друг вид комуникация. Как усмихваше заобикалящите го, въпреки че не беше някой специален, не беше нещо повече от човек. Обикновен човек, живеещ в обикновено село, в което всичко е необикновено. Мисля, че за останалите той беше начин да надникнат в чистотата на света. Чистотата и простотата на света, които го правеха и толкова сложен. Именно за това, според мен, беше толкова не вписващ се в обстановката, веднъж щом избухна война. Досега, в трудния му живот е имало достатъчно красиви неща. Но войната сама по себе си не съдържа нещо красиво. Смятам, че голяма част от хората обичаха него и цветята му, защото те им даваха поне за малко отговор на това какво правят те там, където са. Какво правеха с живота си. Във война обаче нямаш нужда от цвете, за да отговориш на въпроса си. Ако не всички, то повечето знаят, че са там, за да умрат. Заради това и занаята и цялата същност на Люцкан са привидно непотребни. Не и на такива места. Никой не иска да чува напразни приказки, никой не иска да се самозалъгва в очакването на най-лошото.

И въпреки това вярвам, че всеки един от тези хора (всеки един човек и до днес) се надява тайно на малка откъсната частица надежда, която да им бъде дадена заедно със своето послание.

И такава, смятам, им беше подарена, дори и за кратко, под формата на Люцкан. Под формата на дразнещата му усмивка, постоянното му позитивно настроение, спокойствието и цветята му. Част от друг свят, попаднала на непознато място, но все пак продължаваща да свети, дори това да озлобява понякога заобикалящите го. Люцкан не беше създаден за войната, но същото важи и за всеки един от участниците в нея. Никой не се ражда, само за да умре. Но за разлика от останалите войници, цветарят притежаваше в себе си нещо, което го караше нито да съжалява, нито да се предава. Защото той сам можеше да намери правилното послание, правилният цвят, който да осмисли както живота, така и смъртта му. Живот просто заради самия живот, без някаква висша цел в него, без героични постъпки и трагични битки, като изключим тези разиграващи се в самата душа. Обикновен живот.

Смъртта на Люцкан беше тъжна, вторият път, на сцената. Тъжна, но по примирен и разбиращ начин. Той умира с цвете до себе си и точно като него, успява в краткия си живот да усмихне много хора, да бъде свързван с любов и надежда и да дава отговори на неизречени въпроси. Умира по обикновен начин, след обикновен живот, който обаче е специален в своята необикновеност. И намирам това за красиво.

Послепис: Не харесвам особено много името ,,Люцкан“, но може би на него му отива. Защото е странен. И защото в същото време е най-нормален човек.

Автор: Мария Иванова

Фестивалът Българската класика за софийските училища се осъществява с финансовата подкрепа на Столична Програма Култура.

Проектът “Без маски” се реализира с подкрепата на програма Едногодишен грант на Национален Фонд Култура по програма Едногодишен грант.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *