Есе-рецензия на Лора Димитрова, от 22 СЕУ Георги Сава Раквоски, носителка на първа награда в конкурса за есе на Фестивала на българската класика за софийските училища.

Лятото е свършило, но не и хубавите емоции, защото се пренасяме в света на театъра, литературата, въображението, артистичната енергия и дарба на младите таланти от Алма Алтер. Седмица, изпълнена със смях, сълзи, вълнение и един малък дакел на първи ред.

Скъпи актьори, режисьори и всички, които ни поднесохте това запомнящо се преживяване, бих искала да споделя с вас моите размисли и впечатления от тези пет вечери.

Започваме с красивата, но греховна “Албена”. През 2020 година гледах тази постановка за първи път в двора на Софийския университет. Тогава още не бяхме учили произведението и не бях съвсем наясно какво се случва, но си спомням как в топлата октомврийска вечер станах свидетел на истинската, но невъзможна любов. За мен да обичаш някого не е грях. Ако Нягул и Албена живееха в различно общество, може би щяха да ги разберат, но то е склонно да й прости само защото е красива. Но когато разбират, че и мъжът споделя нейния грях, сякаш красотата на двамата влюбени изчезва в сянката на тяхното престъпление. А за въпроса, който зададохте в края – „Къде е Албена днес?“ мога да кажа, че тя се крие във всички нас – дали ще е да излъжем, да сме неверни, завистливи, алчни или мързеливи.

На втората вечер ни представихте „Последна радост“. Йордан Йовков ми е сред любимите български автори. Образът на Люцкан е неповторим, а този на Цветана се свързва с усещане за недостъпност и неприкосновеност. Между двамата винаги има стена, преграда, дали ще е войната или нейният годеник, но чрез символа на цветята разбираме неизговореното между героите. Думата „последна“ насочва към край, смърт, но „радостта“ е душевната безсмъртност на цветаря.

Трета вечер – чаканият от всички ни Гео Милев с поемата „Септември“. Очаквах нещо съвсем различно от това, което видях, но останах очарована. Бунтуващият се човек на автора е призван да напише новата колективна история и вие го интерпретирахте по много емоционален начин. Образът на народа първоначално сякаш бягаше от властта, но в последствие се затича към небето, запътил се да свали Бога на Земята чрез двете тухли под мишниците. Не мога да си представя какво усилие е коствало на актьора да тича на място почти час с тежките ботуши и тухли, докато рецитира поемата. Изисква се силен дух, за да се справиш с подобно физическо предизвикателство. Шокиращата образност, апокалипсисът и фигурата на бунтуващия се човек, характерни за геомилевското творчество бяха представени по необикновен и изобретателен начин.

След края на постановката се разгоря оживена дискусия, но имаше нещо, с което не бях напълно съгласна и то е, че трябва да се включат повече произведения на Гео Милев в образователната програма. Този автор заслужава повече признание, но дори след седмици изучаване в училище, той се оказа труден за разбиране от 16-17- годишните. На матурата след 10 клас се надявах, че ще се падне „Септември“, защото ми беше любимото произведение. Приятелите ми ми казваха, че съм луда. Е, не се падна, но това вероятно е защото малко хора го схващат. Представяте ли си какво щеше да стане с още една или две такива творби в учебника? Мисля, че всеки който е оценил Гео Милев, ще продължи да го чете за удоволствие и в бъдеще. От друга страна, ако произведенията му се включат в матурите, учениците ще го намразят, а това не е търсеният ефект.

Продължаваме с „Гаврошовци и котета разбойници“. Толкова се смях на този мюзикъл, а знаете, че е по-лесно да разплачеш някого, отколкото да го разсмееш. Песните, хореографията, костюмите- всичко беше магично, сякаш съм отново на пет и гледам за „Аристокотките“ в Кукления театър. Върнахте ме в детството!

И стигнахме до големия финал- „Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов. Историята беше пресъздадена по толкова трогателен начин и актьорите бяха невероятни. Бях впечатлена от актьорската игра, но любимият ми момент беше, когато героинята започна да свири на пияно в края на пиесата. Стоях запленена, докато от очите ми се стичаха сълзи. Песента беше своеобразна кулминация на чувствата на незрящите и духовното им проглеждане.

Мили приятели от театър Алма Алтер, благодаря ви за тези магични пет представления! Надявам се да се срещнем отново, догодина, в някоя топла есенна вечер в двора на Софийския университет.

Фестивалът Българската класика за софийските училища се осъществява с финансовата подкрепа на Столична Програма Култура.

Проектът “Без маски” се реализира с подкрепата на програма Едногодишен грант на Национален Фонд Култура по програма Едногодишен грант.