Един филм на Американския режисьор и художник Джулиан Шнабел. През 80-те години на миналия век Шнабел получава международно внимание от медиите за своите „плочи с картини“ – мащабни картини, поставени върху счупени керамични плочи. От 90-те години той е привърженик на независимото артхаус кино.

Един филм, за който трудно се говори.

Зрителите са в безтегловност. Дейстивето се развива бавно, в унес, но в погледите на всички на излизане от салона, се чете уязвимост. Като деца, които току – що са били събудени.

Любопитно е, че актьорът Уилем Дефо на 67 години, се превъплъщава в починалият на 37- годишна възраст Винсент Ван Гог.

Винаги съм мислила за него като за лудият гений, нарисувал “Звездната нощ”, самотният силует сред полята от слънчогледи, задавала съм си безброй въпроси без отговори, които филмът безмилостно и без предупреждение задълбочи.

Как изглежда границата между творчеството и лудостта?

Защо болката е най- мощният двигател на твореца?

Кои сме отвъд загубата на разсъдъка си?

Ако душата и умът са болни, може ли човек искрено да обича друго човешко същество?

Като деца рисувахме много, какво се случи когато малко порастнахме?

Щастие ли е да виждаш неща, които другите не забелязват? Колко самота крие щастието?

Както казва самият Винсент на Пол Гоген в един спор, “рисува се бързо”, за да се плени, освободи и запази преходното съвършенство, което мигът крие. 

Най – високо ниво на въздействие и внушение за мен имаха сцените с диалозите между Ван Гог и неговият брат, между Ван Гог и Свещеникът в лечебницата за душевно болни, между Ван Гог и учителката на клас дечица, които обърнаха стативите, боите и четките, а после се разбягаха, сипейки закани срещу “лудият”. Всички диалози се развиваха изключително премерено, наситени със стаено напрежение, което никога не достига крайната си точка. Болката от общуването, от самотата, отхвърлянето, вътрешните конфликти избухваха ярко в кадрите, в които Ван Гог рисува сред природата в пълна тишина.

Човешката тишина може да бъде изключително опасна.

Виденията му бяха изобразени чрез специфична светлина и звукова картина, която създава усещане на зрителя, че се движи като по дъното на аквариум, под някакъв натиск, сякаш въздухът е сгъстен и тежък.

Художникът казва, че в жълтите полета вижда вечността. Обсесията му да ги наблюдава и рисува непрекъснато се усети много силно като неговия порив да се доближи до нея.

Интересно е третирана във филма, обвитата в тайна смърт на Ван Гог. Застрелян от две млади момчета, виждаме художника през директен паралел между него и образът на Иисус на кръста, който казва: “Прости им, понеже не знаят какво вършат”. Той поема вината за “инцидента” изцяло и моли лекаря да не обвинява друг.

Обожествяването на образа му проличава най – ясно във финала – неговото погребение. Положен между картините си, виждахме очите му през очите на хората, които се стичаха да му отдадат последна почит.

Почит, болезнено неполучена приживе…

Автор: Мариела Димитрова