In Hell with Jesus

In Hell with Jesus

Изговарянето на годината води до асоциации с футуристично бъдеще, нещо светло и утопично. Ако театрите не се качат на влака към новото време, ще загинат заедно със зрителите си, част от застаряващата демография. Публиката на музикалния спектакъл на Иво Димчев, която напълни голямата зала на новото арт пространство – Топлоцентрала, не прилича на публиката на театрите от улица Раковска. Те са по-млади, по-оптимистични, по-разкрепостени. Сякаш тази зала е малко повече на запад от останалия град. За да дразни недоброжелателите си, Иво Димчев успя да продаде всички билети, въпреки сравнително високата цена от 25лв на билет, 30лв в деня на събитието. Самото пространство, което все още мирише на ново е модерна и многофункционална зала с бял фон без арка и декори. Иво излиза на сцената с кичозно-нефункционален тоалет, типичен за ежедневното облекло на хомосексуален полилей. Веднага сцената е изпълнена с типичната изразност и ефирна предразполагаща енергия, която се запазва до самия край. Иво е майстор на фокусираната и прецизна присъственост, на ефектния изказ дори на най-тихите и слаби фрази, които карат публиката да се засмее. Въпреки че няма определен жанр, спектакълът има конкретна драматургия и стил. Едно от най-впечатляващите качества са възможността на обикновени, дори посредствени артисти, да заблестят ярко и магнетично. Значи всеки може да изгрее с помощтта на Иво, превръщайки го в идеология, метод, култ, феномен. Спектакълът е изпълнен почти изцяло на английски език. Това попречи на евентуалното припъзване към вулгарност и циничност. Второто по-големина достойнство на спектакъла е, че успява да превърне обикновеното и баналното, текст пълен с прости думи, в нещо феноменално само чрез личната енергия и любов към перформънса на Иво Димчев. Очите на изпълнителите остаха скрити зад очила, но това не отне от личното съприкосновение между тяхната енергия и публиката. Напротив, те се превърнаха в идеализирани поклонници и асистенти на таланта, който не се подпираше на тях, а ги издигна нагоре. Този спектакъл е една много силна заявка към зрителите, към артистите, към театрите и техните публики, към поколенията, към държавата, към управляващите, към хората, които тези неща не ги разбират. Този спектакъл показва колко е важно да се разчита на категоричност, на фокусирано сценично присъствие, на цялостност, на лекота и динамика. Хората искат музика, искат да се смеят, искат да виждат разнообразие и личности. Личности, а не звезди.

Може да са скрити зад очила, но енергията им е налице. Радвам се, че имената им не присъстваха в афиша, така трябва да бъде. Много хора ходят на имена, на звезди, а не на театър. Ходят в театри, но не стигат там. Крайно време е българският театър да стане непознаваем от времето описано в литературата на Вазов. Дори и със закъснение, безпорният талант на Иво Димчев, трябва да бъде оценен в България. На театралните режисжори бих казъл: “гледайте и крадете докато можете”. Също ми се иска и много от политиците да можеха да седнат на тези места в публиката и да отпуснат ректумите си, стегнати от безкрайните кампании. В тези времена хората имат нужда от спасителни моменти като този, пълни с хумористичен нихилизъм. Има нещо много жестоко в този спектакъл, във всеки смисъл на думата. Лековито богохулство…

Автор: Давид Димитров

Leave a Reply

Your email address will not be published.