.Разбираемо е защо мнозина анализатори обръщат най-голямо внимание на класовата динамика разиграна в Батман. Неоспорим факт е, че посредством финансовата сигурност, милионери като семейство Уейн разполагат с много по-голяма палитра от избори спрямо житейски и етически ситуации. Много лесно е да се направи твърдение от сорта на „Аз никога не бих се компрометирал морално за пари“, когато достъпът до чиста вода, храна и сигурност винаги е бил гарантиран. Заможността вдига очакванията на човек и го кара да забрави колко бързо тези очаквания може да се окажат непосилни в правилните (… или неправилни) обстоятелства. Батман се отличава със своята социално ангажирана демонстрация на произхода и необходимостта от злокачествения избор, наложен върху тези стъпкани от системата.

Филмът развива тази тема до колкото е възможно, съобразявайки се с рамките и ограниченията на superhero жанра, които не позволяват допълнително задълбочаване до степен брутален реализъм, какъвто например може да срещнем във филми като Nobody Knows (2004) или по-скорошния Паразит (2019). Любопитното в Батман е, че финансовото и социално положение като морален компромат е разгледано на две нива. Вече споменахме за Riddler и контекста около неговото израстване. Но това, което той си е поставил за цел, е да разобличи безграничната наглост и злокачественост на тези на върха на пирамидата. На ръководителите на корумпираната и корумпираща система, представляващи заможни политически фигури и водещи лица в полицейските сили (всички в крайна сметка ръководени от Мафията). Разкрива се как контекстът „отгоре“ е също толкова унищожителен за моралното развитие на човека, колкото този „отдолу“. Заможността прави някои не просто двулични (понякога несъзнателно, както е случая с Брус в първата половина на филма), но и опиянени от властта. Това опиянение провокира във властимащите желание за поддържане на статуквото. Колкото и злокачествена да е системата, тя бива съхранена, понеже носи облаги на определени хора. Това са поддръжниците, които Riddler първоначално се стреми да накаже.
Конфронтацията между Riddler и Властта е интригуваща, понеже в нея срещаме двубой между два различни архетипа на злото, или две различни форми на неговата проява. От едната страна застава подтиснатият отмъстител захранен с омраза. От другата, експлоатиращият началник, неограничено утвърждаващ волята си във всяка желана сфера, била тя властова, сексуална или финансова.

Как бихме могли философски да тълкуваме, сравним и отличим тези две злокачествени прояви?
В том 1-ви от Капитал, Карл Маркс разглежда метаморфозата случваща се в съзнанието на капиталиста по следния начин:
„Капиталистът внушава респект само като олицетворение на капитала. Като такъв той споделя с оня, който трупа съкровища, абсолютния нагон към обогатяване. Но това, което у последния се явява индивидуална мания, у капиталиста е ефект на обществения механизъм, в който той е само едно двигателно колело. Освен това развитието на капиталистическото производство прави необходимо постоянното нарастване на вложения в индустриалното предприятие капитал, а конкуренцията налага на всеки индивидуален капиталист иманентните закони на капиталистическия начин на производство като външни принудителни закони. Тя го заставя постоянно да разширява своя капитал, за да го запази — а капитала си той може да разширява само чрез прогресивно натрупване. Затова, доколкото всички негови действия и бездействия са само функция на капитала, който в негово лице е надарен с воля и съзнание, той сам схваща своето лично потребление като грабеж от натрупването на своя капитал… Натрупването е завладяване на света на общественото богатство. Едновременно с масата на експлоатирания човешки материал то разширява и прякото, и непрякото господство на капиталиста.“
Взимайки пример от Аристотел , Маркс представя злото като проява на ексцесия, и асоциира дяволския нагон с класическа християнска идея:
„Но първородният грях действува навред. С развитието на капиталистическия начин на производство, на натрупването и на богатството капиталистът престава да бъде само въплъщение на капитала. Той чувствува „човешка слабост“ към своя собствен Адам и става толкова образован, че осмива мечтанията по аскетизма като предразсъдък на старомодния събирач на съкровища. Докато класическият капиталист заклеймява индивидуалното потребление като грях против своята свещена функция и заклеймява „въздържанието“ от натрупване — модернизираният капиталист е в състояние да схване натрупването като „отричане“ от потребление. „Ах, две души изпълват тази гръд и винаги копнеят за раздяла!“ В историческите наченки на капиталистическия начин на производство… …господствуват като абсолютни страсти нагонът към забогатяване и скъперничеството.“
В контраст, мотивацията на Riddler идва от друго усещане, адаптирано спрямо условията породени в последствие от дейността на властимащите. В своята Генеалогия на Морала, Фридрих Ницше пише:
„Въстанието на робите в морала започва с това, че ressentiment на свой ред се превръща в творчество и поражда ценности: ressentiment на такива същества, които са неспособни на истинска реакция, изразяваща се в действие, които намират възмездие единствено във въображаемото отмъщение. Докато всеки благороден морал израства от тържествуващото самоутвърждаване, робският морал предварително казва Не на „външното“, на „различното“, на „несвоето“: и това Не е неговото творческо действие. Това обръщане на оценяващия поглед – това необходимо насочване навън вместо обратно към себе си – е именно част от ressentiment: за да възникне, моралът на робите винаги се нуждае преди всичко от противостоящ и външен свят, казано на езика на физиологията, той се нуждае от външни дразнения, за да може изобщо да съществува – неговата акция в основата си е реакция.“

Обстоятелствата в които Riddler е трябвало да оцелее – за да оцелее – са изисквали от него интензивно развитие на интелектуалната способност, посредством която всички имагинерни схеми за отмъщение евентуално биват реализирани. Тяхната реализация, както е известно, минава през слой след слой от гатанки:
„… човекът на ressentiment е лишен от всякаква откровеност, наивност и особено от честност спрямо себе си. Душата му гледа крадешком; умът му обича прикритията, тайните пътеки и задните врати, всичко скрито го привлича като негов свят, негова сигурност, негова отрада; той умее да мълчи, да не забравя, да чака, да се смалява, да се самоунижава. Расата на такива хора на ressentiment неизбежно се оказва по-умна от която и да е благородна раса, тя почита и ума по съвършено друг начин: а именно като първостепенно условие за съществуването…“

В битката помежду си, тези два архетипа на злото – архетипа на утвърждаващия и на този угнетен от утвърждаването – си нанасят вреда, но трагедията се изразява в това, че и всички останали попадат под кръстосания огън. „Защото поради своята нечестивост те търпят наказание и получават възмездие едно от друго според мярата и времето.“ – би казал Анаксимандър. Трагичният мащаб на подобна концепция за всеобща справедливост проличава най-ясно в края на филма, когато последователите на Наштън организират атентат срещу целия град, задвижвани от убеждението, че „няма невинни“. За Ницше, подобен „робски манталитет“ стой в основата на юдео-християнското схващане за първородния грях. Грях, който провокира божия гняв изразен през потопа. Преди да вдъхнови последователите си, Наштън – това хиперспособно, прерационализиращо въплъщение на ницшеански кошмар – вероятно от своя страна е бил вдъхновен от библейски пасажи, като следния:
„И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;
И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.
И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох.“

В отговор на този по-старозаветен подход, Батман поема бремето на цял Готъм с всичките христови мъки, които то предполага, и приема ролята си на спасител удържащ светлината. Когато всички други форми на правосъдие и обещания за промяна се провалят, той остава като символ на надеждата. Без него, застрашените невинни жители на Готъм (ако има такива) щяха да останат в статистиката като косвени жертви в конфликта между две различни прояви на злото. Конфликт без край, нямащ как да доведе до помирение, диалектическо развитие или надграждаща трансформация. Нито Наштън и неговите последователи са способни на ценностното преоценяване, към което Ницше ни подканва, нито елитът на Готъм е способен да допусне марксистка революция под каквато и да е форма. Единственият изход от ситуацията е дестабилизираща акумулация на напрежение и последвалото унищожение. Но – и това е важно но – трябва да се отбележи, че изригването на напрежението и обстоятелствата довели до унищожението стават възможни имено поради присъствието и действията на Батман. Той е задвижващият механизъм. Без него не може да се стигне до точката на кипене. В техния диалог на територията на Аркам, Наштън се изказва достатъчно ясно:
„I told you, we’ve been doing this together, you’re part of this. What did we just do? I asked you to bring him [Falcone] to the light and you did, we’re such a good team. I never could have gotten him outta there… I had all the pieces, all the answers but I didnt know how to make them listen. You gave me that. You showed me what was possible.”
Без Батман, никога нямаше да има развитие в посока разрушение. Т.е. без катализатора на надеждата, злото в неговите различни аспекти щеше да продължи да се самоизхранва и да поддържа злокачествената система, като нанася вреда върху себе си. Вредата, страданието и поражението съхраняват злокобния цикъл. Злото пирува на масата на канибализма. По сходен начин една от неговите манифестации – тази на капитализма – приема всеки опит за поражение като шанс за допълнителна асимилация .

Злото е изключително коварно явление (вероятно най-коварното), срещу което няма лесно решение. Ницше и Маркс сякаш бягат от проблема, като разглеждат злото или като понятие в нихилистична морална рамка нуждаеща се от преодоляване, или като симптом на поправими политико-икономически отношения. И при двамата липсва понятието за радикално зло, което разкрива същината на проблема. Злото крие и преформулира себе си в различните исторически периоди и политически системи. Когато стане силно доловимо, т.е. когато дадената система е вече нетърпима, следва преврат и реорганизация на обществото под знамето на нови идеали. Т.е. появяват се нови приемници за паразита. И така процесът се повтаря, злото осигурило за себе си постоянно възобновяваща се прехрана. Историята проследява опитите на доброто да се пребори с цикъла. Тези опити са успешни единствено в етапа на унищожение, злото преустановявайки себе си в момента в който се премине в етап на изграждане . Дори епохата в която светлата и обнадеждаваща доктрина на християнството е превърната в абсолютна норма, става жертва на злокачественото влияние (както по-късно става ясно от кръстоносните походи, индулгенциите, инквизициите и т.н.).
Поради характерния за съвремието цинизъм, някои днешни мислители директно агитират към промяна в името на самата промяна, без да изпадат в обнадеждаващи обещания за подобрение. Т.е. практиката на задаване на нови идеали се счита вече за отживелица. Така например Жижек бленува за края на съвременната идеология и за глобална промяна в обществения ред поради смътно-марксистките си убеждения, без да идеализира комунистическия идеал:
“The big question is can we cope with this problem within the liberal democratic capitalist frame? I don’t see a clear solution here. I am a pessimist. I am certainly not an idiot who claims… oh! Yay for a new Leninist party or whatever. No, that game is over.”
Други, като Рей Брасие или фашизоидния Ник Ланд промотират допълнителната нихилизация и „акселерационизъм“, целящ ускорение на дестабилизацията в обществото. Тези и подобни подходи са симптом на разочарованието от доброто, което разочарование замъглява погледа към бъдещето. Ако за просвещенеца мисълта за бъдещето е била глътка свеж въздух, за днешния човек тя е източник на катран.
В гностическата борба доброто периодично ограничава злото, като разчиства игралното поле. Но злото, поради цикличната си природа, всеки път се реафирмира в танц на вечно завръщане . В един момент, блажена нищота оставя вселената в състояние на покой, в следващия злото въдворява активност, страст, раздор и изкушава с обещания за прогрес в кръгообразна структура. И докато подобно дуалистично описание може да бъде поставено под въпрос поради своя силно спекулативен характер, понятието за радикално зло е от по-непосредствено значение и релевантност за ежедневието на личността. То не трябва да бъде подценявано или отхвърляно като „твърде общо“ или абстрактно, понеже понятието очертава конкретни събития и личности налични в света. Без него, анализаторът се обрича на слепота относно най-опасния аспект в обществените взаимоотношения.
Каквито и социални рокада да направим, не може да се избавим от личностите способни на радикално зло. Те винаги някак ще се домогват до властта и ще експлоатират, манипулират, паразитират и по този начин ще създават условия пораждащи отмъстителни личности водени от гняв и омраза. Политико-икономическата сфера е само един аспект в който проблемът проличава. В своите записки „Спомени, сънища, размисли“ Юнг споделя:
„Разкрих, че бедността не е никакъв недостатък и е далеч от главната причина за страданието; синовете на богатите в действителност нямат никакво преимущество пред бедните и недобре облечени момчета. Има далеч по дълбоки причини за щастие и нещастие от простото разпределение на джобни.“
Въпреки твърде силните думи на швейцарския психолог (бедността със сигурност е поне някакъв недостатък, както текущия филм достатъчно добре показва), неговата интуиция е насочена в правилна посока. Засега Батман, в интерпретацията на Мат Рийвс, тематизира единствено политико-икономическото измерение. То е полето на възможност в което престъпници водени от егоизъм (Кармин Фалконе, Осуалд Коблпот/Пингвинът) и озлобени от глад и бедност (Наштън/Riddler) намират своето начало. От своя страна, присъствието на радикално зло към момента е само загатнато в кратките сцени с Жокера, с потенциал то да бъде изследвано в следващите части от трилогията .

Автор: Симеон Василев

Проектът “Без маски” се реализира с подкрепата на програма Едногодишен грант на Национален Фонд Култура по програма Едногодишен грант.