Един Филм на визионера Леос Каракс.

Филмът неусетно ме увлече така както сънят ни увлича, когато заспиваме. Но това, което ме докосна истински и неочаквано, бе музиката.

Завладяващо далеч от клишето. 

Категорично за мен най- силната песен във филма, с която ще го запомня и вече втори ден я чувам в главата си – “Обичахме се толкова много”. Визитна картичка на филма. Само един мотив, който не търпи особено музикално развитие, но проникващ сякаш с игла под кожата ти. Гласовете им ми бяха много интересни с контраста помежду им – тя, великолепно женствено, изящно сопрано, а той – някак ъгловат, нешлифован, дрезгав, мъжки, истински, с една носталгия като остатъчен вкус на фразите му. Тази песен търпеше невероятно развитие и придобиваше различни форми в рамките на филма, което много я наслои като усещания в мен. Това ми напомня на темата на любимата, която Берлиоз развива в неговата “Фантастична симфония” – веднъж темата на любимата е чувствена, веднъж гротескна, озлобена. Песента “Обичахме се толкова много” веднъж прозвуча през очите на невинното дете, със съпровод на пиано. Но на финала според мен най- силно оголена – разработена като дует между един разкаян баща и дъщеричката му, която чисто по детски посочва сърцевината на истината. Там мелодията беше запазила линията си, но текста придоби съвсем нови внушения “Вече нямаш какво да обичаш”. Впечатлиха ме също доста нестандартните хорови включвания, в които актьорите подобно на гръцки хор коментираха действието. Изключително високо ниво многогласна вокална работа, която постигна своите внушения, без излишна помпозност, а просто като наситено издържан фон на действието. 

• Мариела Димитрова

Леос Каракс грабна зрителското ми сърце със „Свещени мотори“ и очакванията ми към „Анет“ бяха високи. Нека уточня – не харесвам Марион Котияр, твърде много психология във всичките й роли. В „Генезис“ едва я понесох. Не, не я понесох. Но ето, че тук режисьорът е намерил път. Перфектната актриса за дълбоко-депресираната оперна певица, майката на Анет. Изобщо дуетът Адам Драйвър – Марион Котияр, така както дуетът пърформънс – опера, създава за мен така необходимия творчески конфликт още в началото на филма. Двете сценични изяви на Драйвър могат само да ме накарат да съжалявам, че нямам възможност да го гледам в теаъра, където му е мястото. И когато към тях добавим брилянтният Саймън Хелбърг, в ролята на диригентът – любовник, то оркестърът вече е пълен. Феерия на цветове, музика, визия и режисьорски решения. Филмът ме грабна в цялата си първа половина и ме убеди да остана да го изгледам до края, въпреки объркания темпо-ритъм и доста по-слабата от към смислов пълнеж втора половина. За съжаление финалът ме разочарова и остави неприятен привкус, въпреки огромното желание филмът да ми хареса. Но ще ви спестя спойлерите. Това обаче ме накара да се замисля – какъв беше финалът на „Свещени мотори“, истината е, че не помня. Може и да не е бил запомнящ се, но поне не е останал в съзнанието ми като пълен провал. И все пак…   препоръчвам за гледане

• Валерия Димитрова

Изживяването, свързано с филма “Анет”, ми напомни за приписваните на Пол Теру думи: “Туристите не знаят къде са били, пътниците – къде отиват.” В този случай бих определил себе си като пътешественик – човек, който има бегла представа къде отива и как да стигне там. Това усещане възникна още с неочакваната покана да се присъединя към заформилата се весела групичка в деня на самата прожекция. Служебните и лични задачи не ми позволиха да прочета предварително нещо за филма. Не знаех нито жанра, нито режисьора, нито кои са главните актьори и каква история ще разгърнат. Това положение имаше и своите плюсове, защото така нямах никакви очаквания и можех да приема сюжета с отворено съзнание.

Имах удоволствието да проведа кратък приятелски разговор с програмния директор на киното във фоайето на салона преди самата прожекция. От него научих, че публиката приема филма със смесени чувства – от силен възторг до пълно отричане. Това ме успокои. От личен опит зная, че има какво да си взема от нещата, които карат хората да заемат крайно противоположни гледни точки. Мимоходом научих, че филмът е мюзикъл на английски език. Веднага в съзнанието ми нахлуха спомени за лентата “Mamma Mia” и постановката “Когато няма апетит за череши” и се усмихнах доволно.

Съществува онази тънка, незабележима граница, която всички ние прекосяваме, когато влизаме в кино или театрален салон, осъзнавайки, че това, което предстои да преживеем, е нещо истинско, макар и недействително. Още с първите секунди от началото си филмът срина почти изцяло тази граница с дръзкото обръщение на режисьора – да, на истинския режисьор, а не на персонаж – към публиката, последвано от буквалното навличане на “кожите” на героите от страна на актьорите, обличайки костюмите си в кадър. Същият похват беляза и края на филма, когато не просто се заизнизва сякаш безкрайният списък от имена на хора, работили по лентата, но музикантите, кукловодите и отговарящите за куп други неща също намериха своето заслужено място пред обектива на камерата. Това послужи като една много елегантна рамка, допълваща въздействието на картината – често използван метод, придаващ форма и завършеност, но все пак необичаен в приложението си в точно този случай. Нека не прескачам така бързо обаче цялата същина.

Филмът изобилстваше от цветове, наситени със смисъл, като се започне с неизменното зелено в обкръжението на главния герой – халата му в задкулисието, осветяването на публиката, мотористкото му яке, стените на затворническата му килия накрая. Премина се през червената сценична коса на героинята и червените ябълки, които звучно похрупва на няколко пъти, и се стигне до жълтия и дъждобран, с какъвто впоследствие се окичва и самата Анет. Дали обаче зеленото загатва незрялост, завист, алчност или друго, това е задача, чието решаване режисьорът остава на зрителите, както впрочем прави и с останалите разцветки. Същото може да се каже и за присъствието на ябълките – дали те са препратка към приказния свят на Червената шапчица или Снежанка, към библейския грях на Адам и Ева или просто една от онези хитроумно прикрити реклами на големите корпорации, въздействащи на подсъзнателно ниво? Защо новородената Анет, плодът на една уж силна любов, е дървена кукла със светещо сърце? Дали то символизира божествената частица у всеки у нас? Дали чрез куклата режисьорът осмива бутафорията на този тип сцени в киното или загатва някакъв фалш в отношенията между родителите? Дали неестествено големите вълни по време на бурята и самата тя не са метафора за бушуващите чувства и напрежение в разпадащата се двойка? Защо Анет отказва да пее на последната си изява, а вместо това проговаря за пръв път? Защо белегът на лицето на главния герои расте с напредването на сюжета, вместо да избледнява и намалява, както се случва в действителния живот? Защо куклата се превръща в живо дете миг преди края? Въпрос след въпрос, които сюжетът запраща с напев към зрителя. Именно с напев, защото почти всичко във филма бива изпято, дори доста неприкритите любовни сцени и включванията на различните обществени учреждения – медии, полиция, затвор и пр.

В някои мигове всичкото пеене може да ти дойде леко в повече, както и продължителността на филма. След края му обаче си тръгваш замислен и има много за обсъждане. Може би това е причината хората да са раздвоени в оценката си за него. Тези, които са очаквали една приятно поднесена любовна история, с която да разпуснат в края на работния ден, вероятно са останали разочаровани. Другите, които са приели непрекъснатите провокации от страна на творческия екип, са били сетивно и умствено възбудени. Присъствието на филма на големи международни фестивали само по себе си е достатъчно висока оценка за неговите достойнства. Дали обаче е Вашият филм, може да разберете, ако го гледате. Или слушате, както беше в моя случай. Нямам предвид музикалната част. Заради слабото ми зрение нямаше как сам да се насладя на случващото се на екрана и приятел от групичката ми описваше тихо на ухо събитията от сюжета. Важно е обаче кой и как прави това. За мое щастие, човекът бе не просто любител на филмовото изкуство, а технически грамотен в неговите похвати. В резултат на това можах да се насладя на изживяване, сходно с четенето на книга – все едно разполагах със сценария на филма пред себе си и не просто виждах какво и защо режисьорът прави чрез актьорите, но донякъде вниквах и в това какво иска да постигне по този начин. Това не ми се е случвало с нито един адаптиран филм за зрително затруднена публика до този миг.

• Иван Карастоянов (НеПоетът)