Плеяда от ужаси се появиха от сенките на 2022-ра. Някои от които щеше да е по-добре да си останат на тъмно (… Morbius). Само в първата си половина, годината ни изненада със шамари, с общественото разобличаване на огромно количество двуличие, с естетическия вкус на Ергена и с триумфалното възраждане на отминали тоталитарни практики и идеи, носещи в себе си гротеската на иронията.

“Keep [insert name of forbidden concept here] out your celibate mouth!” – може спокойно да бъде номиниран за девиз на годината. Изкуството, вечно бдително към своето призвание, обхвана духа на времето в своите първи три месеца и го представи в рамките на три часа, под внимателната режисура на Мат Рийвс. Новият Батман поставя фокус върху болестта на човешката практика, и я въплъщава в конкретни ситуации, образи и организации, до болка познати в различни вариации от нашата действителност. Филмът разработва своята тема по толкова изкусен начин, че към края вероятно никой концентриран зрител не е излязъл от киносалона в отчуждение от обсъждания контекст. Батман е болезнен филм, имено защото в него се разглежда контекст разпознаваем за всеки, въпреки многообразието на неговите форми, определени от спецификите на дадени общества и култури. Съзерцателният български зрител например, може веднага да направи известни съпоставки със злочестата тема за прехода, в моментите в които сюжетът започва да разкрива детайли около „The Thomas Wayne Renewal Foundation”.  Във видео посветено на темата, ситуацията около фондацията е описана така:

“The whole concept of the renewal plan enacted by Thomas Wayne was utter bullsh*t. A way for the mob and corrupt cops to launder money under a non-profit without oversight. Renewal has been a thing for over 20 years in the city, and all its become is a fantasy, a joke, a lie. The only people who benefited were the elites.”[1]

Отвъд прехода (и това е едно бленувано отвъд…), друга съпоставка може да се направи между тежкия в българската политика въпрос „КОЙ?“ и загадките, които Пол Дейно в ролята на Едуард Наштън (The Riddler) поставя в течение на филма. Контекстът в индустриално-готическия Готъм провокира подобни сравнения, и у нас и в чужбина, понеже в естеството си градът символизира бойното поле в което архетипите на справедливостта водят жестока борба със своите идеологически съперници. Сблъсъкът между идеологии и възможни (крайни) решения за належащи общочовешки проблеми е толкова силно акцентиран, че често срещаното сравнение между Batman (2022) и Watchmen (2009) изглежда съвсем уместно в сферата на филмите за супергерои. И в двата сюжета, зрителят изживява  събитията през погледа на персонажи изследователи, обременени от непреодолима екзистенциална тягост: Роршах (Джаки Ърл Хейли) в случая на Watchmen, и Брус Уейн (Робърт Патинсън) в Batman. Но за разлика от Роршах, Брус Уейн е изправен не срещу богоподобни, а срещу хора подобни (понякога твърде подобни) на него. Поради тази причина, действията на милионера-протагонист имат по-директно влияние върху неговото непосредствено обкръжение, и въпросите свързани с развитието на Батман като персонаж засягат имено тълкуването на това влияние.

Още в самото начало, Мат Рийвс противопоставя Брус Уейн/Батман и Едуард Наштън/Riddler, като ги съпоставя в сходни изходящи позиции. Виждаме как и двамата прииждат от тъмнината, ползвайки страха като оръжие и движейки се методично към целта: прочистването на Готъм. Сюжетът очертава общ път и за двамата. Предстои им да разберат каква е цената на изкуплението, и в своето разбиране да застанат един срещу друг, отстоявайки противоположни концепции за изкупление. Наштън ще разбие представата на Батман за себе си и за последиците от героичните си действия. Ще го накара да падне от високо, и в бездната да се изправи срещу своя сенчест архетип. От перспективата на Riddler, събитията във филма проследяват възхода на човек скрит в сенките и продължително мачкан от системата, встъпващ най-после в светилната на прожектора и безмилостно разкъсващ черното було на лъжата. За Батман, до момента в който Наштън е на свобода, движението е обратно. Той се потапя все по-надълбоко в тъмнината на своето минало и всеки източник на сигурност във вътрешните пространства на неговата личност бива затъмнен от мъглата на съмнението.

Филмът се отличава с особено успешното представяне на това обратно движение, открояващо уязвимостта на едноименния „супер“ герой Акцентирана е трудността и двуличието на „супер“-геройството. Зрителят вижда слабостите на главното действащо лице, както и неговите физически и психологически белези. В този смисъл, Батман е в сходна категория със шедьовъра Logan (2017), където също наблюдаваме безжалостно деидеализиране на геройския образ. Но докато Logan тематизира фрагментацията през контекста на старостта, в Batman тя е разгърната през недостатъците на младостта[2]. На този етап от своя живот, Брус Уейн е неопитен. Неговите отличителни оръжия и технологични способи са видимо неоптимизирани, и тяхната употреба изглежда леко „неловка“. Той все още „експериментира“ с Батман персоната, ползвайки я и отдавайки ѝ се напълно за да избегне конфронтация със своята травма (което прелива и в представеното нежелание от негова страна да си „губи времето“ със семейния бизнес).

Наративът бива допълнително проблематизиран поради тази физическа и психологическа неопитност. Версията на Батман с която се запознаваме е с все още недоизяснена идея за справедливост, примесена с тази за отмъщение, и със светоглед, който е като цяло радикален и характеризиран от типичната за младостта едностранчивост. Пропуските на този светоглед стават все по-ясни при срещите със Селина Кайл/Catwoman (Зои Кравиц). Първоначалният мотив зад действията на Селина е недвусмислен – тя желае да спаси приятелката си. Не след дълго, въпросът за моралната вина и съдба на тази приятелка поставя Селина и Брус в конфликт. Брус е тесногръд и осъдителен в своето твърдение,  че случилото се с момичето е по нейна вина и че тя не е трябвало да се забърква в средите в които се е продавала. Отправяйки това обвинение, Брус пропуска да вземе предвид социалните фактори наложили подобен нискокачествен начин на живот. На този етап, той все още разсъждава с крайно и идеализирано понятие за личностна автономия и избор[3], заформено на фона на неговото израстване. Отговорът на Селина е лаконичен и проницателен: „Choices? Whoever you are, you clearly grew up rich”.

Диалозите между двамата са изключително ценни за Брус, по романтични и идеологични причини. Той разбира първо, че дисфункционалността на социалните институции практически ограничава избора на хората и провокира принудително взаимодействие с престъпността. И второ, че среднощната дейност на персоната Батман конфронтира единствено симптомите и е безсилна пред основния проблем. Страхът не ограничава злото, провокира го единствено към това да направи рокада. Душата на Готъм боледува в своята цялост, и ако структурата остане непроменена, никакви действия в рамките на тази структура не биха могли да доведат до трайни решения. Дори бездействието в този контекст носи морална вина, понеже то също (волно или неволно) се оказва съучастник в запазването на всеобщата корупция. Това е и причината поради която, в края на филма Riddler и неговите последователи решават да накажат целия град, а не просто провинилият се и корумпиран елит[4].

Мисленето на Наштън идва в резултат на свирепата бедност в която той е израснал. В контраст, подходът на Брус е заформен на фона на богатството и привилегията. Селина застава между тези две крайности, нейната перспектива служеща като коректив за Батман в началото[5]. А към края, когато Батман все повече започва да наподобява новозаветни мотиви, тропи и символи, той връща услугата и напомня на Селина, че прошката, дългът и правосъдието съдържат в себе си универсална валидност, независима от произвола на историята и биографията.

Намерих за крайно любопитно това взаимодействие и сблъсък между три личности от различни социални среди и ми се искаше да видя още. Отделено е най-много време на отношението Селина-Брус, и следователно взаимното влияние там е най-осезаемо. Отношението Наштън-Брус бива изследвано предимно през призмата на контраста, чрез който Брус разбира, че без сигурността на своята привилегия, вероятно нямаше да е много по-различен от Наштън[6]. Уви, интеракцията между Наштън и Селина е сведена до минимум, а там също сякаш имаше потенциал за взаимодействие, съпоставка и идеологическа конфронтация…

[1] Вж. https://www.youtube.com/watch?v=5eZ0LzBs6LE

[2] Контрастът в посочената тематизация е ясно изразен и в своето музикално измерение. Сравни житейско-обобщаващата рок балада „Hurt” (претълкувана от Джони Кеш) в трейлъра на Logan, с атмосферичното изпълнение на „Something in the way” от Нирвана в трейлъра на Batman.

[3] Това разбира се не е първият път, в който кантианството на Батман му е създавало главоболия.

[4] Конкретно това решение ще бъде обсъдено допълнително по-късно в текста.

[5] Стойността на емпатията е най-важният урок, който Брус научава от Селина. Липсата на емпатия е основен проблем в западащия социум на Готъм, и поправката на този проблем е първа стъпка към моралната регенерация на града. Измеренията на това решение е артикулирано по прекрасен начин в статията на CBR: “But Selina doesn‘t kill innocents and only attacks those who‘ve personally killed people she loved. She works to save her friend’s life and later helps Batman stop Riddler’s henchmen from completing their massacre. Catwoman and her tendency to be attracted to strays, regardless of their penniless or wealthy origins, speaks to the need for care and acceptance. With the right care, Bruce Wayne and Edward Nashton alike could have been far safer and more empathetic. There’s an inherent conflict between the classes of Gotham, but rising above it and helping everyone — especially the people most impacted by the world — can help turn a vigilante into a hero, the corrupt into criminals, and a broken city into rebuilding society. It’s an engaging exploration of society’s self-inflicted wounds and sets a potentially optimistic path forward.” (https://www.cbr.com/the-batman-class-warfare-explored/)

 В този смисъл, социалните решения към които филмът ни насочва до голяма степен се преплитат с тези на немския философ и културен критик Макс Хоркхаймер. Комбинирайки идеите на Шопенхауер за етиката на състраданието с призивите на Маркс за обществена реорганизация, Хоркхаймер намира надежда в образованието и неговата способност за повишаване на всеобщата осъзнатост и ангажираност към другия. В своето есе за „Немските евреи“, той пише: „Ключовият момент – и истинската задача на образованието, без която не може да има напредък нито в каузата на евреите, нито в тази на християните или германците – е в това, че хората следва да развият чувствителност не просто към неправдата сполетяла евреите, а към всяка проява на насилие, и нещо в тях следва да с разбунтува всеки път, когато видят, че даден индивид не бива третиран като разумно същество.“

[6] Вече по-спекулативен е въпросът какво научава Наштън от Брус след разговора в Аркам (и след финалната среща с Жокера)…

Автор: Симеон Василев