Премиерата на „Безкрайност“ от Teatr S, по време на Международен театрален фестивал “Експеримент ” 2022 Zbaszyń (Полша).

Премиерата на „Безкрайност“ от Teatr S, по време на Международен театрален фестивал “Експеримент ” 2022 Zbaszyń (Полша).

Иренеуш Соларек, режисьор на пиесата “Безкрайност”, рисува образ на безкрайно пространство. От мрака и нищото изплува образът на почти безброй ръце (безименни същества), които едно по едно започват да изследват, да хващат това пространство, да го назовават и опитомяват. Формите и образите плахо изплуват от нищото, формират концепции и преместват граници. Те имат всичко, те имат безкрайност, но не искат да го споделят, алчно маркират пътеки, поставят и местят стени. Те искат да притежават необятността, да я режат, асимилират и рисуват според собствените си правила. Всеки иска да съществува, да бъде някой, индивидуалностите се срещат в него и започват да създават общества, алчността води до борба за пространство и власт. Няма място за свобода, за това да бъдеш различен, трябва да следваш утъпкани пътеки, за да принадлежиш. Става задушно и стената се измества безмилостно, затрупвайки онова, което се опитва да лети, обича и чувства. Хората тичат като манекени, няма какво да се диша вече. Те вече не знаят какво търсят, къде отиват, за какво е тази война. Става тясно и има все по-малко място за любов. За това ли са се борили? Вече никой не го помни, някой знае ли как се спира тази самоходна машина? Самотен в тълпата, сляпо търсещ…какво? Натикани в клетките си, те улавят остатъка от кислорода с последни сили. Отчаяни и слепи, те се опитват да завладеят пространство, което така или иначе никога не е било тяхно … крайни, смъртни, безпомощни, изправени пред края, някои от тях изоставят егоцентричното си аз, за ​​да бъдат част, за да принадлежат, поеха последния си дъх и се вгледаха в очите на безкрая. .. Спектакълът “Bezkres” е спектакъл за необузданата и безгранична любов.

ТАЗИ ЛЮБОВ Е БЕЗКРАЙНА… ТИ ЛИ СИ ЛЮБОВ?

 “Дайте на тези, които обичате, криле да летят, корени да се върнат и причини да останат.” – Далай Лама

-Magdalena Miś- Herbeć, Teatr S

Катаклизъмът отдавна се е случил… битието никога не е съществувало. Сюжетът е библейски като в една студентска стая. Само, че ябълката е грешка в превода. А захапката е била на Ева от плода, а на Адам -от Ева. А те не са съществували. Просто защото са хора, а не герои. Черната стена не спира да ни притиска… докато от вертикала не се превърне в хоризонтала. Секса е насилие. Раждането е насилие. Всичко в този свят е насилие. Отвъд смъртта. Но никога не я консумираме. Тя винаги е удоволствие за другите с вкус на лимонтозу и прах от калдъръма до гробищата… или от пясъка до първата яма. Стъпките винаги са четен брой… като цветята. А хората са сложили повече грим отколкото за живите. Персонажите се сменят като борци на тепиха. Женско и мъжкото начало се преплитат в едно изначално състояние за надмощие. Докато не се различават по нищо като еднородните едноклетъчни и се отдадат в търсенето на своите просени зърна, които обаче никога не са докосвали Земята. Безплодово се изпразват надежди без даже да знаят думите си в стената. Издаваме сладострастни звуци… вопиющи копнеещи звуци докато не се превърнат в първобитни звуци. Тоест там от където са дошли и те са мръднали в съзнанието… и след това се прибираме обратно в пещерите си. Стените падат защото душите ни се разпадат… и не ели била просто една душа? Получаваме съобщения от дълбините на подсъзнанието. Музиката се превръща във фотоните на пътеводната светлина. Гърлена нота процепва мрака, който никога няма да се раздели като водите  на червено море, защото е залепнал като катран по невроните. Още от зората на времето…

МАРКО Дженев 

Една черна масивна стена, а над нея надничат пръсти. Вървят към теб. Натискат въздуха. Знаеш, че там има някого… или нещо. После стената се разпада. Уродливи, целите в талк, с размазани черни линии, разсичащи лицата, устните, очите им. Те сякаш почти нямаха очи. За мен тези създания бяха най-грозните мисли, които някога съм имала, съмненията ми, лъжите ми към мен самата. Беше ме страх от тях.  Тях също ги беше страх. Едни от други. Страха е в основата на нашето съществуване. Докато гледах това представление се усещах много уязвима. Влязох някъде вътре в себе си. Не ми се излизаше после. Нито от Културния център в Сбоншин, нито от моето вътрешно. Телата им натискаха стената, стената ги притискаше, на сцената се усещаше съпротива, болезненост,  оголване.  Представленията на Teatr S въздействат изключително силно чрез своя фокус на визуалното, но имат достойнството винаги да предлагат на публиката твърде много повече от онова, което е видимо само с очите.

Мариела Димитрова 

Снимки: Dorota Bulińska

Leave a Reply

Your email address will not be published.