Стефан Попов: Единственото спасение е в Изкуството

След като миналата седмица ви срещнахме със Стефан Попов – актьорът от школата на Николай Георгиев, днес ще ви запознаем със Стефан Попов – човекът-актьор.
Втората част на разговора ни разкрива любопитни подробности от сценичната подготовка на актьора, личните му възприятия за силата на Изкуството и необходимостта от чувствителност на театралната личност. 

Имате ли свои ритуали преди да излезете на сцената?

Първо си отправям молитвата. Второ половин час преди представлението не общувам с никого. Намирам си своя ъгъл и не допускам никого до себе си. Мисля си дали и къде имам слаб момент т.е. непълноценен – „аз слаби моменти нямам“! (иронично). Чувал съм, че в театъра, и в любовта прошка няма. Много е вярно! Връща ти се по някакъв начин – и в хубавия, и в другия, не толкова хубавия смисъл. Затова половин час не можете да ме намерите никъде преди представлението. 

Както проф. Боян Дановски ни казваше: „Не можеш да бъдеш на 20 см. и да излезеш. Мини на 1м. и ще влезеш по друг начин на сцената.“
„Самоизолирането“ преди представление е моят метър, че даже и повече.

Това е Вашата засилка преди представление, а на прохождащите актьори, които имаме нужда от засилка като цяло, какви съвети ще ни дадете?

Какви съвети?! Или го имаш или го нямаш! И работа! И чувствителност! Без да ти трепне душата, без да се вълнуваш от това, което става няма как. Ако не предадеш емоцията на публиката, към публиката, за какво си тук?!

Театърът е действие, но действие в емоция. 

Какви съвети да дам?! Има един пръст там в Сикстинската капела – някой те е посочил да се занимаваш с това. 

Казвате „да ти трепне душата“. На Вас от какво най-много Ви трепва душата?

Трепва ми душата от мъката, която съществува навсякъде. Душата ми плаче от агресията, от простащината. Няма стремеж към усъвършенстване към емоционално възприемане. Има го само ако те засяга лично. Има една реплика на големия наш автор Йордан Йовков „Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже!“. Ето това е – аз като видя нещастен човек страшно се разстройвам. Сега като виждам тези дечица с ранички, които изчезват от родината си, повели ги родителите им, майките им… То е дете, в един момент започва да играе и забравя, но всичко това потъва в душата и някой ден то отново ще иска да върне това неудовлетворение по най-различни начини. Да унищожаваш, да рушиш – нямам обяснение за това. Всичко това страшно ме вълнува. То няма да мине. Може и да мине, но ще остави белези.

А какъв е пътят към това минаване? Дали Изкуството е част от него?

Да! Категорично! За мен единственото спасение е в Изкуството. Ние актьорите сме много облагодетелствани, макар че сме изпълнители. Режисьорите са по-друга категория (смее се). На тях главата им е пълна с идеи, възможности за осъществяване. Има режисьори – „Не! От тука няма да мърдаш!“. В това отношение Николай не е такъв. Напротив! Колкото повече мърдаш, не физически, а духовно, толкова по-добре.

Той приема хората да покажат собствената си индивидуалност, разчита на природата. И целият му екип е така.

Казахте, че Изкуството е пътят към спасението. На теория всички знаем какво е изкуство, но се оказва, че всеки има различна дефиниция. Каква е Вашата дефиниция за изкуство?

Нямам дефиниция. За мен изкуство трябва да е органично. То е като любовта – гледаш една красива жена или произведение на изкуството – и хлътваш. Примерно, преди 2 години попаднах във Вашингтон. Естествено, командировка и човекът, който ни беше извикал, режисьор ми казва – „Искам за рождения ти ден да ти подаря посещение на музеи“. Във Вашингтон има много привлекателни неща и аз влязох в един от музеите и видях оригинала на „Раждането на Венера“ на Сандро Ботичели. Е, за голямо съжаление изпуснах другите 4-5 музея, защото не можаха да ме измъкнат. Започна охраната да ме заобикаля, защото аз седях пред тая картина и не можех да се отделя. Ето това е дефиницията за Изкуството. Като нещо не красиво…а е как да го нарека…шедьовър!  А на Ван Гог картините! Този човек страшно ме привлича! Не случайно в един филм си спомням как той отиде да рисува слънчогледите в полето, сред тях. Опита се да ги нарисува – разкъса нарисуваното! Природата го победи! Не успя да ги нарисува там. Прибра се вкъщи и успя ги нарисува прочутите слънчогледи.

Няма налично описание.

Направи ми впечатление, че няколко пмузеъти се прекръстихте. Вярващ човек сте. Каква е за Вас връзката между вярата и театъра?

Аз не съм от тия, които си бият главата в пода. Вярвам в предначертаността. Че всичко се записва, че всичко има там някъде, където грозна дума, грозна постъпка отива и после се връща по някакъв начин – не грозна, а ужасяваща. Добрата постъпка също отлита на някъде, всичко го има това някъде в световната библиотека, галактическа!

Даже днес в един разговор с Николай припомних нещо, което един много голям скулптор – Рангел Стоилов, бачо Рангел, в разговор ми е казвал в отговор на моите думи „Абе вие скулптурите, художниците, композиторите, писателите, самостоятелните творци оставяте и това го има, това продължава. А ние актьорите какво правим?! Два часа е прекрасно. Ти си друг човек, ти си друга „кожа“, ти вече не си този, който върви по улицата. Може да вървиш пак по същия начин на сцената, но си друг и какво става след това, какво остава..“. И той казва „Ааа това, което си направил на сцената, знаеш ли тези флуиди, че отлитат някъде в небитието и БАМ! Кацват там, където се ражда талантът“! Страхотно е! И съм убеден, че е така!   

Въпросите зададе: Маги Гигова