Големият Стефан Попов разголи душата си за почитателите на театъра. Удостои ни с честта да бъде нашият най-специален гост през годината, непосредствено след началото на поредния репетиционен процес с Николай Георгиев.
Това е първата част от нашия разговор. В нея той споделя впечатленията си от работата си през годините с Господина. Очаквайте втора част следващата седмица!

Как се запознахте с режисьора Николай Георгиев?

По много прекрасен начин. Аз вече познавах Николай Георгиев много добре от думите на нашия професор Боян Дановски – доайен на българския театър, един от създателите на Сатиричния театър: “Има един режисьор в кино „Цанко Церковски“ казваше той “има един Николай Георгиев, той е интересен, ходете там. Деца, не ходете толкова много в Сатиричния театър”, така ни говореше, защото по това време общото ниво на българския театър, според мен от златното поколение, беше много по-добро от сегашното и ние се тълпяхме пред Сатиричния, който беше срещу тогавашния ВИТИЗ, имаше големи опашки за билети, което в наши дни само тук, в Алма Алтер съм го виждал. Проф. Боян Дановски е една необятна фигура в българския театрален живот – за голямо съжаление младите нямат и възможност да се докоснат до него и така името постепенно потъва в забрава.

И така познавайки Николай, т.е. не познавайки Николай, бях гледал негови постановки. Страхотно впечатление ми направи неговият Хамлет във Варненския театър, почти си го спомням визуално това представление. А епохалната пиеса на Агнешка Ошецка „Апетит за череши“, с негов превод и по негова режисура се игра някъде над 15 или 20 години. Аз съм го гледал над 15 пъти. Даже тази нощ си припомних един фестивал в Благоевград, когато той беше дошъл като член на жури. Аз седях и го наблюдавах 20 минути, само толкова време имах, но исках да видя как разговаря с хората, как говори Николай. 

И един ден се случи! Благодаря на Бога, и на съдбата, няма нищо случайно. Един ден получавам писмо от моята колежка Анна Петрова. И в писмото чета „Николай Георгиев търси актьор за Софроний Врачански“. Аз си го пазя това писмо! „И няма да бъде лошо да му се обадиш“. Ама как да се обадиш на Николай Георгиев?! Пристигнал от Чехия, завършил в Полша. В момента котиран, в хубавия смисъл на думата, режисьор, чудят се къде да го „награбят“. Не аз, той ме намери.  Дошъл в Пловдив, и ми оставил една бележка в театъра. Пробвал е преди това известни актьори, популярни, за Софроний Врачански, а оставил бележка на мен. Аз по случайност бях заминал за Асеновград и той ми се обажда по телефона „Е, поне бележката не я ли прочетохте, може ли да не се видим…“ И на другия ден се видяхме. „Вижте сега, искам първо да се запозная с Вас и второ да прочетете един текст, Софроний Врачански, чували ли сте го?“ и аз „Да, като ученик, Грешнаго Софрония- житие и страдания“. И ми даде текста, а той е на, доколкото си спомням, старобългарски език. Той започва така: „Аз, грешный в человецех родих ся на село Котел от отца Владислава и от матер Мария и положили первое имя мое Стойко…”
Опитах се аз да прочета 4-5 изречения, то като търкалящи се камъни в устата. Може би донякъде съм се справил, той казва „Вие сте“. Скочих до небето, визуално, и той ми каза „Сега, да сме наясно – от това, което ще заснемем, защото това е телевизионен филм, театър, моно, няма да получите нито пари, нито известност, съгласен ли сте?“. И тогава не знам как съм реагирал… и ето ни запознанството с Николай Георгиев.

Най-прекрасният период, или един от най-прекрасните, защото след това продължихме да работим заедно и така цял живот. Репетициите на Софроний бяха в храм Св. Седмочисленици нощно време, за да спре градският транспорт и да не пречи на процеса. Аз пътувах след представление от Пловдив, пристигах към 23 ч., снимките бяха от 00 ч. Работихме до 4 и в 6 ч. си хващах влака за репетиция за Пловдив. Прекрасно! Нямате представа какво нещо, прекрасен работен период! При толкова много срещи с него аз успях да хвана сладостта на това слово, което никак не е лесно и така се роди първият спектакъл. 

По-късно той създаде Театър на маса, „Софроний“ го изиграхме над 40 пъти къде ли не – из цяла България и ми носеше огромно удовлетворение. Актьорско удовлетворение! Творческо удовлетворение!

Кой Ви е любимият момент от работата с Николай Георгиев?

Няма един любим момент, има много любими моменти. Спомням си когато работехме „Драма за разлагаща се дама“, с което се откри сегашният театър „Възраждане“, той до последния момент лепеше плочките. Представлението започваше в 19 ч. До 18:30 Николай Георгиев лепеше с майстора плочките на театъра. И му казвам „Николай, дай да репетираме“. Той казва „Чакай да свърша тая работа, пък след това ще репетираме“.

Работата с Николай е безкрайно удовлетворение за актьора, за разбиращия актьор. Много е трудно, защото той не показва.

Когато според теб направиш нещо добро и с периферно зрение гледаш режисьора, ако той се вижда някъде, как реагира. Само един път на едно представление съм го хванал как леко се усмихва тоест е удовлетворен. Той забеляза този мой поглед и моментално смени физиономията – „Аз не те поощрявам, ти се справяй там, пък аз си знам“. 

Всичките представления като сме правили – и Алеко Константинов, и Стамболов – „Часът на моето убийство“, „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня“ и другите представления, които не бяха никак малко, благодаря (прекръства се). Работата е прекрасна! „Апетит за череши“ също, което се получи добре с Нона Йотова. Сега чувам, че има още по-добра реализация на това представление – с участието на Петя Йосифова – Хънкинс и Георги Арсов – Гопето. И сега съм страшно щастлив ама щастлив, мисля, че младите знаете какво значи щастие, защото вече рядко се среща. Просто съм страшно щастлив, че ме покани за участие в „Задушница“ по Адам Мицкевич.

Сигурна съм, че и Господинът е много щастлив. За Вас той каза, че сте единственият български актьор, който е успял да излезе от конвенционалния театър и да възприеме живия театър. За Вас, каква е разликата между конвенционалния театър и живия театър в образа на Алма Алтер?

Конвенционалният театър е много вече стар, има опити в това да се разнообрази с техники. Николай Георгиев умее и двете, и трите, и десетте неща. Той умее да създаде на сцената органика, без това да пречи на съвременността на произведението, на съвременното възприемане на произведението. Така че разликата е много голяма. 

В едно интервю Николай беше казал: „Българският театър е още от времето на баба Геновева“. Наистина е така – с някой съвременни техники и технически средства има разлика, но това нещо е правено и мисля, че с него сме на едно мнение, че ако не  „заковеш“ зрителя емоционално с всички средства за стола, ако не го заковеш, да те удари в сърцето, да ти надуе главата от кръв и  да се върне изцяло в целия организъм, работата на актьора не е свършена. Поне това е моето кредо. От създаването си като актьор. А ако ми трябват ефекти, театрални ефекти – ще отида на концерт  на Лейди Гага – тогава ще се побъркам от ефекти. Нещо много важно, което направи Николай с мен, което важи за 99% от българските актьори – той разруши т. нар. „четвърта стена“. 

Скоро Николай ми разказа за един от известните актьори на българския театър в момента. В една постановка му е светнал салона и актьорът му казал” „Как така ще светваш салона?! Нали ще виждам публиката?!“. Представяте ли си?! (смее се). Той твърдо се придържа към четвъртата стена.

След като сте работили с Николай Георгиев, какво Ви отличава сега от останалите актьори около Вас?

Отличава ме това, че работя с Николай Георгиев. От това по-хубаво нещо има ли?!

Тази нощ си мислех и даже си позволих да го споделя с него – в голяма част от българските актьори няма желание да разчупиш схемата – каквото си научил там, оставаш си на това ниво. Абе мини, опитай, може и да сгрешиш, но опитай, мини една, две граници, да видиш, да ти се отворят капаците. Аз съм безкрайно щастлив, че се опитвам и в двете неща. Плюс това там се репетира едно и също – в конвенционалния театър. Това е като да „гушиш патки“. При Николай е различно. Търсиш не под вола теле, а търсиш различни варианти, изследваш. 

Въпросите зададе: Маглена Гуркова