“Писах романа “Поразените” дълго и мъчително, защото трябваше да се потопя заедно с героите в онази не толкова далечна епоха, която родителите ни бяха преживели, но се страхуваха да говорят за нея дори и с нас, децата си.
Сега романът е адаптиран за първи път за сцена във Варна.
Това е поклон на българския театър към паметта на предците ни, пред техните обезличени съдби.
Единственото, което можем да направим за тях, е да помним, да знаем, да предаваме на другите поколения.
Паметта е може би най-важната, най-спасяващата способност на човека.“

ТЕОДОРА ДИМОВА

Случи се така, че първо изгледах постановката на Варненския Драматичен театър, с режисьор Стоян Радев, а след това прочетох романа.

Като жена, темата за три жени и тяхната оголеност, уязвимост, липсата на защитни механизми у тях , светоусета им, ме засегна.

Райна, Екатерина, Виктория. Силни, женски, значещи имена.

Рядко харесвам имената на героите. Този път те ми казваха нещо. Особено Райна. Българско име.

Предавам  сюжетната линия накратко: След преврата на 9-ти септември и настъпването на тоталитарния режим в България – три жени се срещат около общ, масов гроб, където са хвърлени мъжете им. Убити зверски, унижавани. Децата им остават сираци. И на трите. Те палят свещи, една от тях запява, друга казва молитва. В този момент те са една и съща жена. Тонът на събитията е монотонен, студен. Фокусът не е върху загиналите, а върху останалите след тях. Върху  вътрешното на тези жени. В драматизацията на романа, режисьорът Стоян Радев избира да добави четвърта героиня – внучката. Александра. На сцената се нанесе много плътно усещане за мост между поколенията, за бабата, майката, дъщерята и внучката.

В сценичното поставяне на този текст ме докосна усещането, породено от сценографията – просто старинна маса в центъра на сцената, с няколко стола. Тя сама по себе си внушаваше тяхното общо позициониране в пространството, но всяка бе седнала на отделния си стол.

Въздействаща беше и формата – монологична, актрисите  нямаха никакво взаимодействие помежду си. Нямаше дори един момент, в който погледите им да се срещнат. Но имаха силно, внушително усещане една за друга. Когато някоя от тях влизаше в монолога си – зрителят имаше усещане, че другите просто избледняват като образи на стара, чернобяла снимка, но присъствието им бе осезаемо.

Нито романа ми беше лесен за храносмилане, нито постановката, която изгледах по него.

Въпросите и мислите, които провокираха у мен се въртяха в посока несъответствието на мъжът – унизен, пребит до смърт, залят с изпражнения и хвърлен в масов гроб и жената, явяваща се като Сизиф, носеща непосилен товар, непосилна болка. Какви са границите на човешкото страдание всъщност?

Силен акцент беше момента на срещата между тези жени и в романа и в постановката – при общия гроб. В монолога на всяка присъстваше един и същ текст, описващ момента, но през нейната призма. Повтарящият се текст създаваше усещане за натрупване, за ескалиране, за общност.

“Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен. Те запалват свещи. Една от тях казва молитва, друга запява. Хващат се за ръце около ямата…”

Мислейки по тези теми, чувствам в себе си уплах, от тяхното съзвучие с днешния ден.

“Историята, паралелът с деня, в който живеем, следите от миналото, които пренасяме, дори понякога без да го съзнаваме, белезите, които прехвърляме на тези след нас, макар и без да искаме… Раните, които остават по нас, в нас… Болките, които трябва да преодолеем… Ще имаме ли сили… Откъде ще ги намерим… Само поразените ли са поразени… Поразяват ли поразените… Докъде се простират пораженията… Кои са поразените? Тези ли, които намират смъртта? Или тези, които остават в живота за да преживеят униженията, болката, мизерията….”

-СТОЯН РАДЕВ

Автор: Мариела Димитрова