Странно. Необичайно смешно, забавнo или “Décalé” на Охад Нахарин

Когато се преместих да живея в Йордания през 2019 не очаквах, че ще ми отнеме цели три години, за да отида до Израел. Филмът “Mr. Gaga” тлееше като въглен още от 2015 и Тел Авив се беше превърнал в мираж. Но ето, че се случи. След три години пандемия Израел отвори границите си, аз отворих компютъра, запазих места за първото представление, за което имаше свободни дати и се отправихме към моста “Крал Хюсейн” на границата между Йордания и Израел. 

Израел е страна на противоречията. Разпъната между крайната религиозност на ортодоксалните евреи и модерната световна икономика, култура, наука. Парчета Палестина се разпадат на пропусквателния пункт за влизане в Йерусалим. Натежава ми. Никога не съм разбирала насилието, конфликтите, битките за власт и земя. Още по-малко в името на вярата, която е призвана да смирява. На картата на Йерусалим са изписани отделните квартали в Стария град: Мюсюлманският квартал, Еврейският квартал, Християнският квартал, Арменският квартал. И високо в платото на Юдейските планини, между водите на Средиземно и Мъртво море се кланят поклонниците  и на юдаизма, и на християнството и на исляма. По улиците ортодоксалните евреи са облечени с черни костюми, бели ризи и типични черни шапки с периферия. Тази униформа така ги уеднаквява, че понякога имаш чувството, че един от тях пътува свободно през времето и пространството, и ту изниква тук, ту – там. Колкото по на Запад пътуваме, толкова по-рядко виждаме човешките пингвини. След не повече от час стигаме до Тел Авив. 

Тел Авив е столицата на Израел, или поне според повечето международни институции. На свечеряване градът изглежда космополитен, пълен с небостъргачи, офиси на световни компании, големи неонови реклами и светлини. На сутринта обаче излизам да тичам по крайбрежието и щастлива наблюдавам разнообразието от култури, визии, усмихнати, спортуващи хора, хиляди деца, кучета, и какво ли още не. Религията е отстъпила място на модерната градска душевност и хората живеят в мир и разбирателство. Между огромните небостъргачи са се сгушили домовете на първите пилигрими, а високо над южната част на телавивския залив се разполага старият мюсулмански квартал, който се е превърнал в туристически център и е пълен със заведения, ресторанти и нощен живот. Началото на спектакъла е в 14:00, затова бързам да оправя Алма (3г.) и да тръгваме. 

Театърът Givatayim е пълен с деца. Самият спектакъл е обявен като фрагментарен, подходящ за всички възрасти и родителите не са се поколебали да използват момента и  да запознаят децата  си с богатия репертоар на Охад Нахарин и Бачева, повечето спектакли на компанията не се препоръчват за деца под 6 годишна възраст. 

“Décalé” е мозайка от теми, цветове, индивидуалности, през деликатни интеракции до пълна смяна на ролите между танцьори и публика. От забавен до ироничен, от приказен и магичен до социален и политически. Спектакълът съдържа в себе си фрагменти от най-известните спектакли на Охад Нахарин, което го прави особено подходящ за широката публика и гостите на Израел, които нямат възможност ежеседмично да бъдат сред зрителите в залата. Интеракциите с публиката са изцяло на иврит и на някои места ми се налага да измислям приказни истории и да превеждам на Алма случващото се, по-късно разбирам, че текстовете в спектакъла са на самия Охад Нахарин, вдъхновени от текстовете на Чарлз Буковски. Е, може би пък моята приказна интерпретация направи изживяването за Алма дори по-вълнуващо. Аз нямах нужда от превод. 

Един от любимите ми моменти е онзи фрагмент от Deca Dance когато танцьорите потъват сред публиката в залата и си избират партньори за следващия танц. Хора, облечени с всякакви цветове и от всякакви възрасти, без никакъв опит, стават двойка с черно-белите артисти на компанията. Деликатно и еклектично множеството стилове на зрителите изведнъж се оказват хореографирани от Охад Нахарин без да могат да сбъркат в движенията си. Нали това е една от основните характеристики на “Гага”, остави се на потока да те води. След бурните танци, един по един зрителите биват отпратени по местата си, с изключение на звездата на вечерта. Дама в зряла възраст, облечена в ярко жълта рокля, която продължава да танцува на сцената до самия финал. Публиката се взривява от аплодисменти, а подвижен прожектор дълго продължав да следи дамата, докато се връща на мястото си.

(Интеракция със зрителите – виж от 19 до 27 минута. Тук дамата е облечена в червен панталон. )

Безспорно обаче кулминацията на спектакъла е “Echad mi Yodea”, публиката е в екстаз, няма зрител, който да не знае думите на еврейската песен. Хореографията е като колективен ритуал, който с натрупването на религиозните мотиви води към себеотрицание, обезличаване в цялото и саморазпъване. Своеобразен разпит на всеки артист, който се отвращава от своята радикалност, освобождава тялото си, захвърля костюма на пингвина и тръгва по пътя на своя “Deca Dance”. 

Валерия Димитрова

Leave a Reply

Your email address will not be published.