Дали въображението на Ирен е достатъчно, за да останете до края с Лилит? Ще бъдете ли отвратени, или очаровани, дали ще ви доскучае или ще се припознатее в някой от героите? Ще издържите ли монотонността на любовния диалог, за да преминете отвъд всички реки на страданието, забравата  и отвъдното? 

Аз и Лилит заминахме заедно, на едно от онези екзотични пътешествия, за които авторката й – Ирен Петрова, копнее. И там, на морския бряг, Лилит дръзко се опита да влезе в съня ми, но там вече живеше друго митично божество, припознало се като Потос, което ревностно бранеше и сънищата и фантазиите ми.

“Скъпа Лилит”, така, както я четох аз, е опит за еротична философска литература. Главният герой е възрастен телевизионен водещ (50-60годишен), който по време на едно поетично четене неочаквано се влюбва в младо момиче, обсебило сънищата му и представящо се за Лилит. В реалността обаче тя си остава Ирен. Нееднократно той я зове, с множество имен а,оставяйки Ирен винаги последно, измежду всичките други, винаги на френски. След издаването на първата си стихосбирка “Процеп към Париж” Ирен чество споделя, че никога не е излизала от летището на френската столица, но Париж оставя отпечатък в душата й както никой друг град.

“Нощ. Тиха музика. В прозореца нежно се удрят снежни въздишки. Вътре е топло, но пусто. Музиката е отнесена, тъжна и едновременно с това успокояваща. Париж. Нещо в музиката ми напомня за Париж. Бил ли съм там или съм сънувал и това? Виждам се как вървя по улиците на този мой град. Толкова мой, колкото и жената от сънищата ми. Лилит? Коя всъщност е тя? Помня, че искаше да я наричам с френското й име, но така и не ми го каза. Наричах я Камий, Селест, Манон, Колет, Ирен…”

Ирен-Лилит е първообразът на жената-грях, събрала в себе си копнежът на хиляди мъже, отрекла се от желанието в името на своя Бог, затворена в тялото на момиче. Телевизионният водещ е от своя страна обикновен мъж , който по донкихотовски претендира да познава природата на женското желание. Самата авторка представя книгата като своеобразен опит за изследване на желанието във всичките му нюанси. Тук обаче богатото въображение се е удавило в липсата на дълбоко философско познание и ерудиция. Диалогът между образите в началото на книгата е твърде дълъг или се усеща като такъв, защото е еднообразен и често пъти повърхностен. Богатството на митове, легенди и философски натоварени образи остава в наименованията и в епизодичното им появяване. Кулминацията на осъзнаването на мъжът и неговият диалог със създателят е осъществен с една единствена цел, първообразът на Адам да открие в себе си дуалната си природа и своя собствен Бог, но това откритие сякаш идва даром, от някоя друга книга, която е трябвало вече да сме прочели. 

“- Поискал си да разговаряш с мен?

– Най-сетне да се срещна с вас, Създателю.

– Ето, разговарай. Аз съм.

– Да, вие сте, но кой точно? Може да сте Бог, може да сте неговата противоположност или някакво недоразумение, което се опитва да се настани в мислите ми без да е поискало разрешение. 

– В мислите ти може да се настани само това, което сам извикаш. Смяташ, че щом имат образ и говорят със свои думи, съществата, витаещи в мислите ти, имат самостоятелен живот? Грешиш, това са твоите мисли и твоите същества. 

– Значи и ти си измислен от мен. Щом мисля за теб значи сам съм те създал… ти създаде мен, аз създадох теб, това е страшно объркващо. Като кокошката и яйцето. Кое е първото?” 

Красиви в книгата са онези моменти, в които езикът се докосва до философската същност на образа: 

“Шуберт. Стаята, в която спиш, е отнесена от любимия на душата ти Шуберт. Безутешен, романтичен, вечен! Той олицетворява самотата ти, давайки й образ с нотите си. Меговата поетична душа се слива с твоята, за да намерят звуците общото начало на болката.”

Безкрайно скучни са пасажите на влюбените, които изобилстват от “красива си”, “обичам те”, “чаках те”, “липсваш ми”, повторени с младежка наивност, която струи от тялото на Лилит, но не и от душата й. 

Нерядко вулгарни са плътските им докосвания, макар и в платониката на съня:

“Да, мъжете обладават, за да си доставят усещане за власт. Но нали знаеш, че тази, която коленичи пред теб и целува фалоса ти, може и да го отхапе също тъй лесно, и от мъжеството ти да не остане и помен?”

“Скъпа Лилит” е изпълнена с въображение и изпразнена от познание. На онези, които търсят леко и приятно четиво за лятната ваканция, сложете Лилит в чантата с плажната кърпа и няма да съжалявате. За любителите на философската литература и незабележимата плътска, но дълбока духовна еротика е по-добре да изчакате следващата книга на Ирен. Лилит ще порасне, а началото определено е обещаващо. 

Валерия Димитрова

Блогът “Без маски” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.