Странно е усещането да ходиш на театър. Не е като в киното, няма струпвания за билети, няма щандове за пуканки, няма реклами, няма постоянни разговори. Театърът въпреки всичко успя да запази тишината си, макар че забързаният свят все повече се опитва да го приобщи към шумните забавления. Театърът, обаче, успява да се опази някак. 

С такива мисли тръгнах на 29.03 да гледам премиерата на пиесата ”Три” от Мила Люцканова по текста на Александра Станишева в Национален Младежки дом. Не бях влизал там, само съм чувал истории, но когато пристъпих прага усетих духа на една сграда, която е оставена да залинее, но не защото тя е искала така, а просто може би, защото хората така са преценили с времето. По коридора вдясно, малко вървене и се стига до залата, в която ще се играе представлението. Малка, камерна зала, на която се открояват светещи неонови светлини и малко сценография. Обещаващо начало.

Всичко започва доста абстрактно, визуализация, текст от колоните, който влиза в диалог с млад мъж.

Тук ще заговоря и за безспорно и безапелационно най-силната страна на ”Три”, а именно текстът. Текстът на Александра Станишева е толкова пълнокръвен, небитов и житейски, че е абсолютна радост за ухото. Това е текст, който определено не ти дава никакви отговори наготово, но за сметка на това задава купища въпроси. Видимо инспириран от абсурдните течения в театъра и литературата, текстът третира темата за вътрешните ни гласове и състояния, за отношенията ни с другите, за реалността, алиенацията и всичко онова, което ни се иска да бъдем, но не можем да сме. 

Разбира се, за да не е един текст просто литература, а да се превърне в спектакъл е необходима абсолютна спойка и разбирателство между автор и режисьор. Тук смея да твърдя това е постигнато – изглежда сякаш текстът е писан точно за това представление, за това място, за тези хора. Спектакълът има чудесен темпоритъм и времетраенето му от 50 минути е напълно достатъчно и не се усеща в нито един миг дълъг, разточителен, сцените са разпределени равномерно, а динамиката е много разнообразна за недългото времетраене. 

Тук ще отбележа и актьорската работа – разбира се няма как, когато човек отива на театър да се отърве изцяло от усещането за театралничене, но определям като голям плюс работата на режисьора в посока това да бъде обрано. Имаше по някоя сълза от време на време, която можеше да бъде спестена, но цялостното усещане е за един добре сработен актьорски състав, а не за индивидуални артисти събрани за един проект. Именно в работата с актьорите си личи и любовта и грижата, с която е подходил режисьорът към проекта. А за мен това е най-важното, когато гледам нещо. Да бъде направено с внимание и любов. Когато това е така съм склонен да преглътна някои недостатъци. А такива все пак имаше.

Смятам, че визуалната среда на спектакъла би мога да бъде разработена съвсем добре, звукът не винаги беше съвсем чист и разбираем, когато излиза от колоните, а поради сложността на текста и притеснението предполагам имаше леки артикулационни грешки при изговарянето на думите от актьорите. 

Цялостното ми усещане е много засищащо сетивата и с нетърпение ще очаквам следващия проект на този екип, защото да правиш театър със сърце в България е нещо, което все повече липсва и ние от ”Без маски” поощряваме всеки, който го прави по този начин. Харесва ни да разговаряме с такива хора, да мислим заедно с тях, защото те не са просто колеги, познати или приятели, а както ги нарича големия полски режисьор от втората половина на ХХ-ти век – Йежи Гротовски – ”Братя по оръжие”.

Успех, братя!

Георги Арсов

Блогът “Без маски” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.