И САМ ВОИНЪТ Е ВОИН, ТЕАТРАЛНА САГА. ЧАСТ СЕДМА

Тихо. Особено тихо. Вътрешно тихо.

Гротовски обичаше да слуша.

 Понякога не прекъсваше актьорите по цяла репетиция. 

Понякога цяла репетиция мълчеше. Не прекъсваше актьорите, изпълняващи зададените от него задачи. Неочаквано в един миг казваше:- “Благодаря, до утре в 10 часа.” 

На другия ден в 10 часа се обръщаше към актьорите, най-вече към Ричард Чешлак -“Вчера на репетицията в един миг ти направи с ръцете си нещо подобно” и показваше това подобно –  “Предлагам да започнем репетицията от там”. Той явно беше преспал с вчерашната репетиция и сега знаеше какво трябва да следва. Идеите му, предложенията му, идваха внезапно. Той дълго ги задържаше в себе си и ги обявяваше само когато беше сигурен. А сигурен, мисля,че беше винаги. Сигурен беше винаги. Към това водеше и актьорите – към сигурност. Да повярват на мига, в който нещото се ражда. А това, което се раждаше беше гениално. Актьорите мигновено се впускаха в него. Той млъкваше, оставяше ги да го родят. Да го родят като нещо оригинално, свое, до което те са стигнали и което те са разбрали. 

И отново ставаше мълчалив.

 До края на репетицията, когато благодареше на актьорите за това, че са реализирали неговата мисъл.

 В мълчание си тръгваше. В мълчание идваше на следващата сутрин, на следващата  репетиция. 

Мълчанието беше неговият най- силен говор. 

Неговото тихо беше тихо. Особено тихо.  Вътрешно тихо

Автор: Николай Георгиев 

Leave a Reply

Your email address will not be published.