Тихо. Особено тихо. Вътрешно тихо.

Гротовски обичаше да слуша.

 Понякога не прекъсваше актьорите по цяла репетиция. 

Понякога цяла репетиция мълчеше. Не прекъсваше актьорите, изпълняващи зададените от него задачи. Неочаквано в един миг казваше:- “Благодаря, до утре в 10 часа.” 

На другия ден в 10 часа се обръщаше към актьорите, най-вече към Ричард Чешлак -“Вчера на репетицията в един миг ти направи с ръцете си нещо подобно” и показваше това подобно –  “Предлагам да започнем репетицията от там”. Той явно беше преспал с вчерашната репетиция и сега знаеше какво трябва да следва. Идеите му, предложенията му, идваха внезапно. Той дълго ги задържаше в себе си и ги обявяваше само когато беше сигурен. А сигурен, мисля,че беше винаги. Сигурен беше винаги. Към това водеше и актьорите – към сигурност. Да повярват на мига, в който нещото се ражда. А това, което се раждаше беше гениално. Актьорите мигновено се впускаха в него. Той млъкваше, оставяше ги да го родят. Да го родят като нещо оригинално, свое, до което те са стигнали и което те са разбрали. 

И отново ставаше мълчалив.

 До края на репетицията, когато благодареше на актьорите за това, че са реализирали неговата мисъл.

 В мълчание си тръгваше. В мълчание идваше на следващата сутрин, на следващата  репетиция. 

Мълчанието беше неговият най- силен говор. 

Неговото тихо беше тихо. Особено тихо.  Вътрешно тихо. 

Автор: Николай Георгиев