Тази вечер в Националния Студентски Дом предстои премиера на спектакъла
“ТРИ”. “ТРИ” е пиеса за индивидуалния прочит на общите спомени; за личната
истина; за нюансите в цвета на собствената болка. В деня преди премиерата на
гости на “Без маски” са Мила Люцканова и Александра Станишева.

Мила, това е Вашият режисьорски дебют – приключение или необходимост? Как се случи промяната между актьорството и режисурата? И как живеете в нея?
Не съм подменяла едното с другото. Алекс ми предложи да реализираме текста
сценично, а аз спонтанно приех. Дори не си представях колко ще е трудно.

В нашия театър често режисьорът е най-любената и най-мразената фигура сред
актьорите. Човекът, който вади най-хубавото и най-лошото у нас. Двигателят на
лабораторията. Какво от опита си като актриса откраднахте в режисьорския си
подход?
Ценното да си актьор, който води актьори е, че имаш напълно реална представа за
процеса им, особено за трудностите и несигурностите. През цялото време мога да се
поставя на тяхно място. Затова се опитвах да подходя с търпение, да им подавам това, от
което инутитивно съм усещала, че имат нужда. Дано да съм успяла.

С какво Ви провокира текстът на Александра Станишева? Защо се спряхте точно
върху “ТРИ”?
Алекс ми показа текста преди известно време, още беше в по-първоначален етап.
Невероятно е колко е нежен, колко деликатни символи има вътре и колко тотално
неежденевен е диалогът. Това също така го прави и изключително труден за работа.

Определяте спектакъла като абсурден, може ли да го препоръчаме на феновете на
Абсурдния театър или влагате нещо по-особено в това определение?
Пиеса/ трагикомедия/ абсурд! си е подзаглавие на пиесата, то си е по автор. В нея има
някои абсурдни елементи, но по-скоро бих казала, че ходи на ръба между няколко жанра.
Иначе е далеч от това, което дефинираме като театър на абсурда.

С какво Ви вдъхновиха и с какво Ви разочароваха актьорите по време на творческия
процес?
Актьорите се хвърлиха с такъв хъс още от началото на репетициите и ми се довериха
толкова откровено, че мога само да съм благодарна. Не ми е хрумвало да се
разочаровам, няма за какво.

Каква публика си пожелавате?
Любопитна.

Александра, как се работи с Мила Люцканова? С какво режисьорският прочит допълни вашето разбиране за собствения Ви текст?
С Мила се работи меко и уютно. Работата й, първоначално с текста, по-късно и с
актьорите, отвори нови пространства за прочит. Погледът на Мила не просто допълни, а
напълно измени личната ми представа за пиесата. През нейната интерпретация се
запознах с героите от съвсем друг ъгъл.

Ревнива ли сте към промените в текста? Изпитвахте ли потребност да участвате
активно в постановъчния процес?
Намесите на Мила в текста само допринесоха за по-ясното му разбиране. Бяха фини и
необходими. В постановъчния процес съм наблюдател, моя любима роля.

Не мога да не Ви попитам: Колко истини може да има в едно семейство? И кое
определя истинността на спомена – достоверността на фактите, или чувството и
болката, които е оставил?
Истините са ситуационни картини. Да погледнем през чужди очи или да чуем през чужди
уши е човешка невъзможност. Емпатията присъства, но винаги остава един тих личен глас
и смисъл. Ситуационните картини в едно семейство са безбройни, а ъглите, от които
биват гледани са равни на броя на присъстващите. Истините не могат да бъдат
преброени.
Споменът е съвкупност от възприятия. Споменът е лична интерпретация на видяното,
чутото, помирисаното. Сами строим и преповтаряме едни и същи запечатани моменти.
Дали са ни разказани, дали сме ги преживели, знаем ли? Не съм сигурна.

От какво Ви боли? В личностен и в социален план?
Болката е скривалище, в което изследвам вътрешни процеси.
Боли ме от неясни намерения, от наложени модели на поведение, от неискреност, от
злоупотреба с власт, от явна агресия.

Очаквате ли “ТРИ” да се промени след срещата с публиката?
Не само очаквам, но и се надявам. Това ще е съвсем нов етап в приключението „ТРИ“,
който ще наблюдавам с голямо любопитство.

Блогът “Без маски” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.