Коя смърт е по-страшна? Телесната или духовната

Срещите помежду ни не се състоят. Улиците ни разделят. Вървим от двете страни на тротоара и се разминаваме. Един срещу друг пак се разминаваме. Блъскаме се в другия, загледани в телефоните. Поглеждаме се, но не се виждаме. И продължаваме. Защо са ни улици? Щом не водят на никъде? Към никого? Днес избирам да тръгна по тази улица и да те срещна. Да срещна един поет. Да се докосна до твоя вътрешен човек. Поетът – Иван Карастоянов.

Много се чудех как да го започна този разговор, защото началото винаги ми се струва от съществено значение и няма как да не те попитам – защо поезия? Как се възроди поезията вътре в теб? Кога я усети? Къде се роди?

Това е хубав въпрос “Защо поезия?”, аз също съм си го задавал. Някои ги избива да пеят, да правят серенади, други да рисуват, да правят какво ли не. На мене ми дойде отвътре поезията, съвсем естествено, когато се влюбих за първи път на 14 години и се будех в три през нощта, и знаех, че ако това което ми се върти в съзнанието не го надраскам на листа няма да мога да заспя до три сутринта. И започнах просто да си пиша, да си римувам, да си водя нещо като тетрадка или дневник с рими и доста по-късно се престраших да покажа на учителка по литература, която каза, че съм на ниво дневник от рими. Каква изненада? Но продължавай, каза, има хляб в тебе, просто трябва да се занимаваш много повече. И така…  

Помниш ли нещо от тези твои първи опити?

Едно много кратко шест-стишие, може би, което между другото е до някъде плагиатство, защото първите три стиха са част от текст на песен:

“Затворих очи само за миг
и мигът отлетя,
остана да звучи само моя вик
– защо отиде си тя?

А иначе първите три стиха са от една стара песен от рокаджийското време на родителите ми. 

Коя е песента?

I close my eyes, only for a moment and the moment is gone… така започваше 

А сега кога намираш време за поезия? Кога пишеш? 

Сега по-скоро времето трябва да ме намери… 

В наши дни с работа от квартирата, с всичките странични занимания, включително и учене или трябва да зарежеш абсолютно всичко, да седнеш с белия лист, в моя случай с празния файл пред лаптопа или… просто трябва наистина да те напъне много яко отвътре, да кажеш майната му на всичко и да седнеш…

Кои са тези неща, които “те напъват” много яко отвътре? Какво те провокира да седнеш?

Аз винаги съм се вълнувал много от човешката душевност. Даже в един определен етап от живота ми се чудех дали да не запиша психология да уча под влияние на това нещо… та, нещата, които вълнуват хората. И аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо, та всичко което вълнува хората. Особено до колкото мога да се самоопределя като творец би трябвало и мен да ме вълнува.

В този смисъл допускаш ли ежедневието до поезията си? 

Понякога да, имам стихове на гражданска тематика, които изразяват някаква определена гражданска поизиция, но те не са преобладаващи. 

Можеш ли един такъв да ми цитираш?

Народен артист е едно такова стихотворение…

Разбирам, животът е сцена и всички си имаме роля

Но аз ли отново ще стена и все коленичил ше моля

Не може ли друга пиеса?

Пораснахме в тази с народа, научил от днешанта преса

Че друго е вече на мода

Декорите нови къде са,

Къде е щастливият грим?

С парите плати мерцедеса и трябва без тях да творим

Добре и на същата сцена 

Изкуство ще правя, но власт, вината ти не е простена

За теб ще играя без глас.

Няма как да не ме провокира темата за войната. Това е – което се случва. Това е, в което живеем. Макар, че ние не сме в Украйна, не сме и в Русия, където реално са двете най-активни точки на конфликта. Но постоянно си задавам въпроса – коя смърт е по-страшна телесната или духовната? Защото така се случва, че ние се опитваме да избегнем телесната смърт, но някак си за сметка на духовната… 

Ще си позволя да цитирам доста мъдри хора, понеже последните години много четох. Един такъв човек беше казал, че човекът се стреми към безсмъртие, но не знае какво да прави в един дъждовен неделен следобед, та от тази гледна точка, да – духовната смърт е истински страшното нещо. Защото ако няма какво да те изпълва отвътре, ако няма какво да те тласка напред и нагоре, да те кара да се стремиш към нещо по-възвишено, по-добро. То тогава може би се присъединяваш към едно елементарно съществуване, което по никакъв начин не те различава от животните, даже в някои случаи те прави и по-нисък от тях. 

Как успяваш да избягаш от мъртъвците в ежедневието? От духовните мъртъвци?

С частично, самоналожено, градско отшелничество. Неотдавна четох за Св Йоан Рилски, който се е самозаточил в т.нар. Рилска пустош. И имах удоволствието преди година да направя нещо подобно в градски условия. Като изключих абсолютно всякакъв електронен шум. Аз телевизор така или иначе нямам от години, изхвърлил съм го. Но изключих лаптоп, телефон, рутер, всичко възможно и се отдадох на десетдневно самозаточение в градска среда, дори се постарах да изолирам и част от сетивата. Затворих очите с маска, запуших ушите с тапи и наистина се потопих дълбоко вътре в собствения си свят, което беше от една страна плашещо, така и много обогатяващо като изживяване. 

Какво се случи там?

Първоначално съвсем естествено – хората имаме натрупана една умора, която си носим и почти не усещаме. Та първите два или може би три дни организмът се възстановяваше и си почиваше много качествено. След което, обаче, когато презаредих батериите и се оказа, че имам твърде много свободно време и никакви дразнители за сетивата и тялото, и започнах да човъркам и да ровя много надълбоко. Буквално един ден съм се борил със спомени от една телевизионна детска игра от едно време. Още телевизорите с кинескопите, като съм играл на нея. Нещо, което да ме караш не мога да си го спомня, но тогава в тия условия изникна и около 22 часа се опитвах да го изгоня. Съответно дойдоха ми много добри идеи. Всъщност опитай се някой път 15 минути да не мислиш за нищо, сигурен съм че мозъкът ти на пук и не само на пук, ще започне да те бомбардира с какви ли не мисли и идеи. Аз си го причиних за 10 дена и не съжалявам, защото ми се образува един списък от задачи, които през следващата една година изпълнявах. Някои от тях много добри, други банални, ежедневни, но имаше полза от цялото нещо. Изживяването беше сходно с това – едно такова помещение, или един килер, един склад, ако искаш мазе, където постоянно хвърляш някакви неща от ежедневието, които не ти трябват временно и това временно с времето се натрупва и в един момент решаваш да влезеш там и да внесеш малко ред, да подредиш, да разчистиш, да проветриш, да забършеш паяжини, прах. Подредих съзнанието си и някак си ми беше олекнало. Вътрешно. 

Каква литература четеш? 

По-лесно ще ми е може би да кажа каква не чета… чета всичко, като започнеш от далечния изток – философия , духовни практики, здравословен начин на живот, нетрадиционна медицина, макар че колко нетрадиционна може да е медицина която е на над 5000 години… според мен тя си е традиционната медицина, а не нашата съвременна. Включително и хайку, японски стихове, като минеш тука през български поети и прозаици, от съвремието и близкото, и по-далечно минало и отидеш на запад, през всичките съвременни, фентъзи, научна фантастика. Ню ейдж вълната, психология за самопомош, всичко. Много богата палитра от неща.

А какво отличава добрата литература според теб? 

Тази която те кара да се замислиш да си вземеш нещо от нея и да я внедриш в живота си. Т.е. води до някаква промяна, някакво израстване в теб самия. 

Ти си лауреат на конкурса “Словото като спасение”, с едно много красиво стихотворение “В плен на нощта” и аз съм чувала твоята история за “В плен на нощта”, но искам да я разкажеш и за нашите читатели… 

Връщаш ме доста назад… преди повече от 15 години. Тогава още беше ерата на скайп, на запознанствата с непознати и по чат. И една вечер си пишех с едно момиче. Беше лятно време, юли месец, предстоеше със семейството ми да ходим на море, в района на Варна, оказа се, че тя е от Варна, предложи да се видим и буквално вечерта преди да тръгнем за морето се уговаряме – къде трябва да сляза, как да стигна, къде да се намерим, как да се познаем. И тя ми описва с какво ще бъде облечена и съответно, аз й споделям с какво възнамерявам да съм облечен и я успокоявам – ще се познаем. И тя казва “не, не, ти ще ме познаеш”. А аз “и да не те позная аз, ти ще ме познаеш”. И тя тогава казва, “Не, ти не разбра ли от самото начало? Аз съм незряща.” Аз: “Нe , ние се шегувахме в началото , че и двмата сме малко “недоскив”, но…” и тя тогава каза “Ей, ти тогава няма да искаш да се видим”, и аз й казвам “Глуспости, това нишо не променя”. И се видяхме на другия ден. Тя ме срещна на една спирка близо до тях, Заведе ме у тях. Напълно непознат човек, незрящо момиче го пусна в дома си. Приготви ми бяло фрапе без да разлее капка мляко на кухненския плод. И аз седя и мигам, тогава носех очила и виждах много. И въпреки това на мен щеше да ми се случи да разлея. После съответно се прибра майка й, дойдоха си сестрите й, беше любопитно изживяване като цяло. Всъщност това беше първото незрящо момиче, първият незрящ човек, който срещнах в живота ми и това явно ми е въздействало много силно, защото ми се прииска по някакъв начин да увековеча този миг, това изживяване и горе долу година по-късно се роди това стихотворение. Всъщност много преди моето зрение да започне да отслабва и да се докарам до почти същото състояние. 

И сега правиш ли бяло кафе без да разлееш нито капка? 

Не, едно е да си израснал така, друго е да се адаптираш в движение… 

Как се промени животът ти? Как се адаптираш? 

Как да ти кажа… то е една ежедневна борба сам със себе си. Едно е до преди две години да си можел да караш велосипед или да си се занимавал с полупрофесионална фотография и куп други неща, друго е сега да разчиташ на бял бастун, за да не се блъскаш в колчетата по улиците. Има дни в които се събуждаш и ти се плаче, отваряйки очи да виждаш мъгла пред себе си постоянно и тази мъгла да се сгъстява. После, както съм казвал и друг път, идва ти да се ритнеш отзад – абе има хора които и толкова не виждат, но въпреки това постигат чудеса и невероятни неща. Така, че ти не можеш да се оплакваш, защото все оше виждаш макар и малко. И така, бориш се сам със себе си и продължаваш…

А откриват ли ти се нови възможности? В смисъл усещаш ли другите ти сетива да става по-силни? Да чуваш повече звуци? Да откриваш повече неща в музикалния свят ? В света на допира?

До някъде е илюзия, че сетивата стават по-силни, те не стават по-силни, а човек се научава да ги използва по-добре. Илюзия е, че незрящите и слабовиждащите чуват по-силно и по-добре. Просто ние сме се научили да извличаме повече информация от това, което чуваме, тъй като заради слабото зрение и пълната липса на такова. 90 процента от информацията я няма и ти трябва този вакуум да го запълниш някак и се научаваш от останалите сетива да извличаш повече информация, т.нар компенсаторни механизми. И да, слушайки, дори, говорейки с човек по телефона на 600 км, примерно , се е случвало да кажа – абе ти явно си уморен, а как разбра? Личи ти по гласа… просто научаваш се да чуваш повече…

А кое в звуковия свят е аналогично на визуалния излишък, който залива всички ни от информационните технологии? Защото в момента хората са стигнали, особено децата, до мига в който губят напълно концентрация, тъй като информацията която ги залива от ютуб видеата и всякакви кратки тик ток клипчета в размер на 20-30 секунди, максимум, е толкова разнообразна, толкова интересна, толкова много ги въвлича в своя свят, че за много от тях после е крайно трудно да се концентрират, да се задълбочат, да останат в една книга, в един разговор… дори в един филм, по-дълъг филм… заради това визуално многообразие… има ло такава какафония?

Има да. И всъщност това е което донякъде е дарът на моето увреждане ,тъй като основното сетиво отслабва и трябва да извличам повече информация от останалите на мен ми се налага да съм по концентриран в тях… особено откъм допир и най-вече откъм слух. Това помага да се съсредоточи човек. Съответно има ситуации в които пък пречи. Представи си в една дискотека, примерно, ако се опитваш да се движиш в дискотека със затворени очи, при наличието на всичкия този шум, какво можеш да изживееш. Това е все едно да присъстваш на бойно действие.

Намерил си поезията с едно влюбване. А в момента влюбен ли си? 

Един от лечителите с които общувам сравнително често. Той е и ясновидец до някъде. Казва, че всъщност влюбването е болест, която трае около 21 дена, защото води до отделянето на страшно много химикали в мозъка, които изобщо не са полезни. Така, че не, не съм влюбен, но се старая да съм любящ. Да обичам.

С поета Иван Карастоянов разговаря Валерия Димитрова.

Leave a Reply

Your email address will not be published.