или Театрален роман в Сфумато

Влизаш в салона на театъра, за да излезеш от фалша на живота. От онaзи дребнотемия, от фалша и лъжата, от низостта на битието, която те изкушава от всеки ъгъл. Ще ти се това да е една друга територия, една зона, нещо като бял квадрат на бяло поле, нещо като място за дълбоките и проникновенни тайни на живота, с които си има работа изкуството, истинското изкуство. Да погледаш представлението, за да намериш себе си, или изгубиш себе си ако щеш, но нещо вътре в теб да трепне или да удари онази камбана на Аз-а, която удря във важните моменти. Да се запиташ, защото въпросите са важните в театъра, а не отговорите. Актьорът не трябва да знае предварително, а заедно с мен, зрителя да открива, да се съмнява, да търси. И аз, зрителят, ще го следвам и заедно с него ще откривам, търся и намирам. Само така може да се осъществи връзката между произведението на изкуството и мен – неговият зрител. Това обаче е работа на актьорите, за да ги следвам, трябва да им повярвам. А колко трудно е това днес. Изтъкани сме от съмнения, недоверието е наш пръв съветник. Кой ли не ни излъга и за какво ли не. Та как аз точно на думите на актьора да се доверя. Трябват ми онези думи, изречения, тишини, които ми говорят за онова отвъд думите, отвъд тишината. Искам, болезнено много искам да повярвам на актьорите, но как, как, когато те сами не си вярват, и да, оценявам и енергията, и техниката на говора, и желанието, но ей, Богу какво да правя аз зрителят с всичко това, като то пет пари не струва пред моето доверие. Може ли някак си по-простико, по-истинско, по-човешко. И тук едва се удържам да не цитирам Хамлет:

“Защо вие, актьорите все викате и ръкомахате с ръце като брадви из въздуха ? Произнеси тази реч леко – да припка по езика ти. Но ако започнеш да се кълчиш като повечето актьори то по-добре да викна градския глашатай. Аз моля за ред и за хармония, да координираме движенията с думи, думите с движения, да бъдем верни на природата си, да бъдем хора. А не да изричаме само думи, думи, думи, без никакъв смисъл.”

Та така, сцената е безпогрешно мерило за истината. По пътя за търсене на истината е търсенето на мярата. Да, мярата. В живота е лесно, винаги знаем колко вода да налеем в чашата, за да не прелее. От това преливане на сцената най ме е страх. Юздата, там е истината. Да не кажеш всичко докрай, да не се излееш в казването, да умериш енергията, тона, настроението, нюанса, топлината, вибрацията, значението, цвета, думата, топлината на гласа, силата или слабостта, акцента, паузата, импулса, болката или радостта, преглътнати сълзи или отронената умивка, да, всичко това е актьорството. Голям занаят е. Който го може му вярват, който не – и той си има своята публика, която не излува калните галоши преди да влезе в театъра, която не захлопва врата на фалша от живота, за да намери или поне потърси истината.

Та и аз така, точно като Булгаков, който е обожавал и в същото време е ненавиждал театъра, го обожавам и ненавиждам едновременно. И все ми се ще да го обожавам повече, отколкото ненавиждам. Затова им прощавам на актьорите и слабостите, и страховете, и провалите, и неуспехите, но едно не мога да им простя – препълнената чаша с вода на техен актьорски жаргон – преиграването. Защо бе, хора? Защо го правите това? За да разсмеете няколкото зрителя в залата ? Много всиока цена плащате. 

Театрален роман е една невероятна симбиоза между личните преживявания на автора, перипетиите пред всеки драматург, сатира на времето, документалистика, случки от кухнята на театъра. Огромно е тематичното напластяване на текста – това режисьорът добре го е уловил. Да превърнеш прозата в театър не е лесна работа, иска се мислене, разбиране и естествено интуиция към текста. Несъмнено това тук личи. Браво на режисьорката Люба Тодорова. Личи една лекота в боравенто с текста, сякаш е танцувала с текста. Ето това е дует. Жалко само, че на този танц му липсваше музика. Може би на мен ми липсваше музика. Или малкото, която чух ми харесваше толкова много, че исках да слушам повече, още и още. Браво и на компоизтора – Илко Биров. Този свят на Сергей Максудов, в който реалност, сън, фикция, желания, стремежи, разочарования се сливат в една амалгама на сюрреалното търпи (и нещо повече) иска повече музика, която със своята абстракция би го направила още по-необикновен. 

Ще завърша по Булгаковски:

“Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите – никога!”

Автор: Петя Йосифова-Хънкинс