Филмът на Мина Милева и Весела Казакова “Жените наистина плачат” носи отпечатъка да си жена в България. Без да разказва. Самобитна, фрагментарна, оригинална, кино-лентата разтърсва с портретите на пет жени и окарикатурената емблематична фигура на техния баща и дядо, в ролята Йосиф Сърчаджиев. 

Диалогът е на месо, а драмата отстъпва място на фактологията. Всеки от фрагментите се разполага в добре познатата картина на градския бит, който обаче през окото на оператора Димитър Костов изглежда като сюрреалистична фотография на отминалото време. А отминало ли е това време или само ни се иска да бъде отминало?

Филмът започва със символичната операция на женски щъркел, който губи своята свобода “Колежке, разбрахте ли, че това е бил щъркел който тази година е излюпили отгледал две малки… и лошото е, че тя при нас винаги може да си остане майка и да има отново поколение, но никога няма да може да бъде пусната в природата”. Тези думи на лекарят, извършващ операцията на щъркела, рамкират затвора, в който попада всяка от героините. Вероника, страдаща от постродилна депресия, чийто партньор е просто един глас в телефона; заразената с ХИВ – Мария Бакалова (Соня), чийто персонаж в страха си сякаш предпочита религията и ритуала, пред медицината и терапията; Ралица Стоянова (Лора), която в своя бунт срещу системата работи като багерист и с хамалски език и къртовски труд отнема от драматизма на съдбите на околните и ги поставя в абсурдната ситуация на пост-комунистическа България. А пост-комунистическа България ние все още я живеем. 

Събитията от филма се случват на фона на отхвърлянето на Истанбулската конвенция и протестите срещу „джендър-идеологията“. Патриархалният модел обаче се разпада, така както се разпада разсъдъка на претърпялата инсулт единствена мъжка фигура в семейството. 

Актьорската игра е органична, жива, брутална, такова, каквото е и ежедневието ни. Мария Бакалова илиза от хуморезката, донесла й световна слава в последния филм на Саша Барън Коен и се заявява в дълбочинна, комплексна и сериозна роля на европейската филмова сцена. Задачата на Ралица Стоянова е дори по-сложна, защото обратно, изважда я от нежното й женско присъствие й я захвърля на строителната площадка на нейната героиня, в която всяко “обичам те” е изкрещяно върху шума на багерите и зацапано с машинно масло. Биляна и Весела Казакови се оглеждат една в друга, едната в капана на майчинството, а другата в отричането на всяка окова за женската свобода, отхвърлила присъствието на мъже в живота си. 

Българското кино имаше нужда от този филм. Мина Милева и Весела Казакова не купуват зрители, те изпращат послания и има какво да ни кажат. Натрупаният опит от документалното кино допринася за автентичността на филма, а смелият режисьорски поглед и въображение го изваждат от българската кино действителност. 

Филмът можете да гледате в специалната програма на 26ия София Филм Фест – Жените в киното.

Валерия Димитрова