Вечният въпрос, въпросът на въпросите- какво има след смъртта? Изчезваме ли завинаги или просто заживяваме в друг по-добър/по-лош свят? Всеки търсещ индивид си задава тези екзистенциални въпроси от най-ранна детска възраст. Един от най-първите ми спомени е как си стоя в детското си легълце и не мога да заспя, защото се чудя какво следва след като човек умре (и бях много уверена, че ще успея да се сетя, първа!). Мислех с часове, дни, години. Докато разбрах, че няма да успея да го измисля просто така.
Не можех обаче да проумея как възрастните живеят живота си без тази информация, как успяват да намерят и минутка спокойствие при положение, че нямат никаква идея какво идва след смъртта. 

Дълги години не можех да си обясня как изобщо е възможно човек да има някакво (особено високо) самочувствие при положение, че няма никаква идея къде ще отиде след като физически болното му тяло престане да функционира или как световноизвестни учени, професори и т.н. откриват невероятни неща вместо да търсят познанието за случващото се след живота тук. Пораснах и осъзнах, че смъртта и незнанието какво има след смъртта са две доста сходни неща – не искаш да приемеш обстоятелствата покрай тях, но просто животът ти налага да се научиш да живееш с тях.

Наскоро чух един цитат по темата- „Човек умира два пъти- веднъж, когато духът му напусне тялото и втори път, когато някой за последен път произнесе името му“. Хареса ми.

Нима това значи, че стойностното изкуство може да бъде вечно? Да, Шекспир е жив. Леонардо също. Моне. Мърквичка. Йовков. Защото ние всички говорим за тях (по-рядко отколкото трябва, но все пак говорим), защото сме техни наследници, защото все още се вдъхновяваме от труда им.

Това обаче е малко клише и може би не трябва да го изричам на глас.

Една лекция на проф. Биолчев обаче преобърна на 180 градуса светогледа ми. Обсъждахме съвременните интерпретации на световни класики- превъплъщението на афроамериканец в ролята на Макбет или премахването на главен герой от пиеса на Виспянски и невъзможността на авторите да се защитят, защото вече са от другата страна на бариерата, така де- починали са доста отдавна.

Ако трябва да бъда честна никога не съм харесвала и разбирала напълно интерпретациите на изкуството и опитите за съвременен прочит на култови произведения. Вярвах, че всяко нещо има своето време и място и е създадено, за да бъде точно такова каквото е, в условията в които е. И е излишно да се поставя в нов контекст. Ролята на изкуството от „преди“ е да напълни джобовете на нашето „сега“ и да вдъхнови съвременния творец да създаде актуално произведение.
Истински вярвах, че подменянето на идеи, герои, контекст на дадено изкуство е грешно, именно защото авторът вече не може да се защити.

Един цитат от лекцията обаче ме докосна. Наред с разказите за полските изпитващи професори, проф. Биолчев ни разказа как е опонирал на своя колежка, която е премахнала герой на Виспиански. Като отговор на своята критика е получил шеговит коментар- „Кой му е крив, че е умрял? (авторът)“. 

Ами наистина- да не е умирал. Всеки човек си дава сметка, че рано или късно ще си отиде от този свят. Всеки автор също така знае, че всичко, което е създал, остава и след смъртта му- за свободна интерпретация, подписва негласен договор, че оставя произведението си за всякакви вариации по него. 

Нещо повече – практиката убедително показва, че авторът успява да се защити, просто не лично. Виспиански се е възпротивил срещу премахването на героя си – чрез професор Биолчев. Тук се поставя един много философски въпрос дали професорът е проводник на Виспиански, дали той говори чрез него или всякакви подобни интерпретации, но тези мисления не са обект на този текст.

Оказва се, че авторът, който и да е той, често говори чрез съвременната публика. Доброто изкуство не е забравено, лошата интерпретация не е одобрена. Публиката просто не я приема. Самоцелните „пипвания“ върху оригинала получават критики и биват отхвърлени и забравени. 

Съвременния свят предоставя огромно количество леснодостъпна информация. Читателят има възможност да се запознае с оригиналното произведение, да го сравни с интерпретацията и сам да отсъди кое е по-доброто. 

Проверката на времето и човешките предпочитания определят дали оригиналът остава ненадминат или ученикът е надминал учителя.

Примерите за това са безкрайни. Никой не чете оригиналните извратени приказки на Андерсен и Братя Грим, но филмите на Дисни и книжките с променените приказки за красиви принцеси, са обичани по целия свят. Превъплъщаването на чернокож в ролята на Ахил обаче е просто като „всяко чудо за три дни“ – предизвиква вълна от възмущение, но се забравя бързо без да оставя трайни следи. „Подобрените“ версии на Джокондата никога не са и никога няма да бъдат близо до славата на оригинала. Поругаването/украсяването на паметника на съветската армия в София беше определено като „вандализъм“ и публично бичувано. Версията на „Под игото“ на шльокавица вече в не просто отхвърлена, но и отдавна забравена. 

Вече вярвам, че изкуството се създава с ясното самосъзнание, че един ден то може да бъде адаптирано, използвано, разчетено, поднесено по начин, по който може да не се хареса на автора. Но авторът, независимо дали е още жив или отдавна мъртъв, може да се защити чрез публиката. А тя от своя страна има пълното право да му се противопостави и да предпочете съвременната интерпретация.

Именно това е красотата на изкуството- ражда се с една идея, но тя може да бъде многократно променяна и пречупвана, а публиката през вековете ще отсъди- ще избере и съхрани най-добрата версия. И авторът няма право да се сърди, защото все пак „никой не му е крив, че е умрял“.

Маглена Гуркова