Бунт на едно момиче срещу системата? Режисьорът Александър Косев среща поетесата Петя Дубарова. Филмът “Петя на моята Петя” обаче ни връща в системата. Система, която задушава авторския поглед в българското кино и го разпъва между “народния” и “западния” шаблон. 

Добрата, мила учителка любима, строгият и безкомпромисен директор, разведените родители, бащата, който изневерява, наситени емоционални сцени на първопланова човешка тъга, подкрепена от вдъхновяващо патетична музика и забавен каданс в кулминационните моменти, а някъде между тях Александра Костова. Нима е същата Алекс от “Маймуна”? Но какво е станало с неподправената детска откровеност? Отстъпила е място на дълбока чувственост и съпреживяване, на психология и страдание, които съпътстват женските образи в българското кино от дълги години насам. Неслучайно, най-добрите български актьори са именно децата, защото в първите мигове на своята слава са недокоснати от системата. Срещу Алекс-Петя, се изправя той- Директорът, Юлиян Вергов. С апломб, манифестация, на моменти дори рецитация Директорът се заявява като “лошия” и си остава такъв до самия край на филма. Албена Павлова се лута между необходимостта да влезе в образа на учителката-страдалец и вътрешния си усет за мяра в актьорската игра пред камера. А Орлин Павлов и неговата деликатност някак си не намират своето място в клишетата на този филм. 

Диалозите почти през цялото време вървят на две пътеки. Между репликите има безкрайни разстояния, нечули казаното, актьорите отговарят с наученото. Най-много поражения претърпява разговорът между двете Пети. Линията на тази среща на плажа в момичешкото въображение има потенциала да придаде на филма и поетичност сюрреализъм, и магия. За съжаление обаче Петя не достига до Петя, всяка води собствения си монолог, едната от позицията на страдалеца, а другата през арогантността на гения. В интервю за БТВ една от сценаристките споделя “Всички актьори подходиха с абсолютно уважение към нашия текст и не са променили нищо”. Ще спомена само няколко от фразите, заслужили уважението на актьорите: за Директора Крачунов – “Той е гей. Не бе, пълен педерас”; за любовта “ – Важна е душата… – Е как да я видя, когато циците ти ми пречат.” 

Във финала на “Петя на моята Петя”  се усеща и необходимостта на Александър Косев да дообясни и изведе щастливия край на историята, което му отнема прекрасната възможност да завърши с неговия естествен край, пробуждащия вик на отново родената Петя, срещнала своята Петя в пътя на своето порастване. 

Поезията на Петя Дубарова остава да звучи в интимно прочетените й стихове, и в красивите кадри на оператора Иван Вацов, които са една от причините да си кажа за филма: “Е не е толкова зле, става”. Но докога ще се примиряваме с българското кино днес, като бледо отражение на препускащите колелета на френското, полското, испанското и румънското кино, в стъклата на стара комунистическа сграда. 

Валерия Димитрова

Блогът “Без маски” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.