Коя Албена ? Как коя ? Неговата, Йовковата. Тя не може да бъде на никого другиго.
Героите на Йордан Йовков са негови. Той ги търси, намира ги, отркива ги, сближава се с
тях и когато усети душичката им ги описва и то как, с колко обич, с колко любов, сякаш
гали децата си. Сякаш живее с тях, напълно. Трябва да ти даде всичко, което има и носи
в себе си.

Времето, в което живеят Йовков и Албена е време разделно. Време, когато селото не е
така активно, не е така добре подредено. Време, когато селото е усетило, че същесвтува
града, пред него и след него, и би трябвало да се съобразят с това. Селският манталитет
вече губи своята сила, а градският едва е започнал да се открива. Албена, разбира се
усеща това най-силно и най-бързо се ориентира и тръгва към новото – към това, което я
изненадва, това, което я провокира. Като че ли за миг забравя селския манталитет и иска
да има този нов граждански и може би в нейното поведение ние вече намираме черти и
неща от този градски манталитет или току що организиращ се като даденост град. Това
разделно време е важно за опознаването на Албена, защото тя все още не е загубила
прекрасния български патриархален бит, където всичко е било приятно, меко, твърде
радващо и даващо наслада. Селото, обаче вече изоставя този патриархален манталитет –
с него те ще могат да направят крачка към града, с него те ще искат да отидат в града, все
още неподготвени, все още такива, каквито са били, а времето, в което могат да бъдат
такива, каквито са, е все още далеч и дълго.

Албена е от онези човешки същества, които имат всичко, което е изпълнено с
добродетели и изпълнено със себе си и не по-малко изпълнено с обич и любов от всички
други. Нека си припомним тази реплика на Нягул: ’’Говориш с този, усмихваш се на онзи’’,
а тя му дава най-простия отговор – ’’Аз съм си такава – весела – поздравят ли ме, не мога
да не поздравя и аз’’. В цялата тази богата амалгама на човешкия характер, която тя носи
е необичайно това, че тя изневерява на Куцар и намира друг мъж, който харесва,
надявайки се, че чрез него ще стигне до по-желани житейски радости. Не можем да
смятаме това за изневяра. Не можем да смятаме това за нещо неприлично. Не можем да
я критикуваме за това, че обича някого, в когото вярва и очаква най-после да бъде около
нея светло, радостно, мирно, човешки светло и приятно. Постига го с тази любов към
Нягул, но тя в крайна сметка се оказва, че когато не е по правилата, когато е израждане от
нещо друго винаги може да донесе по-скоро злото, отколкото радостта и доброто. Така и
става. Нягул не издържа приетата в селото позиция и опитва да намери изход
посредством едно убийство. Албена знае много добре кой е убиецът, но няма да
го каже, няма да обяви – много е силно това събитие и тя не иска да се скрие зад него.

Албена и Нягул се изправят един до друг в последното си пътуване към завездите. Албена,
вярна на себе си, в порива си към свободата, а Нагул верен на добротата, онова хубаво човешко
качество, което ни прави красиви.

Николай Георгиев

Очаквайте първи епизод от подкаст канала “Гласът на нашите корени” – “Албена” по Йордан Йовков.

Подкастът се осъществява с финансовата подкрепа на програма Европейски корпус за солидарност и Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria