За него можем да кажем много, но не можем да кажем малко. Каквото мисли го прави, каквото иска го постига. Може да направи от обикновения актьор – човекът актьор. За него пътят на невъзможното е предизвикателство. Винаги търси вътрешното аз в своите ученици. Това е той, режисьорът и директорът на театър-лаборатория Алма Алтер, Николай Георгиев.

Няма да ме питаш – защо съм?

Няма да ме питаш – къде отивам?

Няма да ме питаш – от къде идвам?

Въобще няма да ме питаш нищо. Ще ме гледаш и ще мълчиш, и ще се любуваш.

Добре. Само да ви кажа, че преди това има един анонс за вас.

Един анонс?

Да.

Не съм си го поръчвал.

И аз не съм поръчвал да започнете да говорите преди мен.

Това аз решавам кога ще започна да говоря, не ти.

Ама подкастът е мой.

Подкастът е твой. Именно. Ще търпиш. Аз ще правя каквото искам, а ти ще правиш това което аз искам.

Добре. Може ли да ви обявя?

Да ме обявиш?

Да ви обявя.

Нали ти казах. Няма да питаш – кой съм?

Няма да ви питам. Само ще ви обявя.

Да чуя.

Значи все пак може да си кажа анонса. Така ли?

Моля?

Все пак може да си кажа анонса? Да ви обявя.

Анонса.

Да ви обявя.

Аха. Анонса, или да ме обявиш?

Да ви обявя, чрез анонса.

Аха. Хайде. Щом ще има чрез, значи ще бъде – опосредствено, а не непосредствено.

Точно така.

Да.

Та казвате, че мога да започна.

Моля!

За него можем да кажем много, но не можем да кажем малко.

Това не е вярно!

Как да не е вярно?

За мен може да се каже малко, но не може да се каже много. Защото аз ти казах, че не позволявам да ме питат, да ме разпитват, да ме опознават, да ме знаят. Мен ме няма.

Как ви няма?

Ей така. Няма ме.

А ти знаеш ли къде съм сега в момента?

Не.

В настоящето.

Точно така.

Чакай. Май че пак сгреших. Ех, не мога да ги запомня. Не. Аз съм в миналото в момента.

Именно за това, защото мислите това което правите, и каквото искате постигате.

Не го мисля. Как го мисля? Мисли който може, аз не съм от тия дето могат да мислят.

Е да де. Ама можете да направите от обикновения актьор – човекът актьор.

От обикновеният актьор – обикновеният човек. Така ли?

Точно така.

Е кой е измислил тая глупост?

Току що вие.

1 – 0 за мен.

Казах, че от обикновеният актьор, правите – човекът актьор.

Ама това много ми се струва завъртяно.

Така ли?

Да.

Хайде да го отвъртим.

Да го отвъртим?

Да.

Добре. Тогава да го завъртим. Защото нали знаеш – когато трябва да отвориш нещо, трудно е да го отвориш, тогава го завърташ, и тогава го отваряш. Но общо взето не обичам хората, които са много отворени.

Затворени хора обичате ли?

Затворените хора поне не ми пречат. Просто съм ги изолирал. Да се затварят колкото си искат.

Вие затворен ли сте, или сте отворен?

Аз ли?

Да.

Аз съм ерзац. Това знаеш ли какво е?

Обяснете го на хората.

Да го обясня?

Да.

Аз съм това, което не съм. А когато съм, не съм това, което съм. Това е така веднъж, втори път така, и в крайна сметка – ерзац. Това е литературен термин.

Обичате хората, които са затворени защото не ви пречат, а не обичате хората които са отворени защото?

Защото много пречат, много са отворени. И на всички искат да покажат колко са отворени. Такива като теб. Направил си подкаст и тук се разпорежда, че е толкова отворен, може да покани всеки, може да задава въпроси на всеки, и кой те слуша после? Кой те слуша? Ако въобще някой те слуша.

Вие.

Аз?

Да.

Май че съм единственият. Ама аз те слушам, защото ми минава от едното ухо в другото, и след това изчезва. И аз съм благодатен в тишината.

Искате ли резултата да стане 1 – 1?

Хайде да видим.

И да използвам един ваш цитат ако мога. Че понякога малкото…

Е не съм толкова стар, за да ме цитираш.

Ама все пак ще ви цитирам. Вие сте ми казвал не веднъж…

Добре. Аз ще стана ли по-млад ако ме цитираш?

Да.

Добре.

Вие сте ми казвал не веднъж, че понякога малкото, е повече от многото. Така, че за мен е удоволствие, че вие сте единственият, който ще се слуша след като излезе подкастът с вас.

Единственият който ще се слуша?

Да.

Ако това се случи, че ще бъда единственият който ще се слушам, аз ще се надприказвам. Ти знаеш ли кой е мой ученик?

Кой?

Стоил Атанасов. Толкова го обичам! Толкова този човек не може да се надприказва. Дава, дава, дава, дава, дава, и накрая какво? – Няма дори и един спектакъл тук.

Николай ли е Георгиев, или Георгиев е Николай?

Оле! С дясната ръка, в лявото ухо. Не съм Николай. Аз съм Св. Николай! Разбираш ли разликата? Св. за това дори когато президентът поиска да ме награди с ордена, избра точно този, който приляга най-много на СВ. Николай – ордена Св. Св. Кирил и Методи.

Ако Стефан Стамболов беше актьор, а вие бяхте негов режисьор, кой Шекспиров герой бихте избрал да играе той?

Защо ще играе Шекспиров герой като може да играе себе си. Ще играе себе си. Нали така беше – човекът актьор.

Човекът актьор.

Е. Какво искаш да кажеш с това? Че аз съм режисирал Стамболов ли? Стамболов ме режисира, откакто написах тази пиеса – Часът на моето убийство. Не знам какво толкова не му харесваше, че ще дойде един ден часът на неговото убийство. Че аз мечтая за това бе – момче! Аз от кога искам да дойде този час. Ама ти вместо да гледаш да отмъстиш, и да сложиш ножа в гърба, ти тук си седнал да ме разпитваш. Това е безумна работа.

Стамболов е човекът председател. Председател на България. Човекът който вдигна самочувствието на българите, който беше готов да даде и себе си, само и само да не позволи на оня багабонтин  – казваше се Батенберг. Знаеш ли – ако не беше Стамболов какво щеше да стане? Този Батенберг щеше да върне българската корона на руския цар.

С кои актьори се работи по-лесно. Със зрящите, или с незрящите?

Има сред незрящите много зрящи. Но има сред зрящите много незрящи. Трудно е. Има ги и такива, и такива. Най-добре се работи с тези, които вътре са пълни, не са празни, не дрънчи – нито в главата, нито в гърдите. С тях се работи най-добре., защото работят сами, защото искат да работят. А тези които искат да им помагат, им помагат, защото е удоволствие да работиш с такива актьори.

Какъв учител беше за вас Йежи Гротовски?

Той беше от учителите, които обичаха учениците си. Радваше се когато виждаше че някой от неговите възпитаници и ученици може колкото него или повече от него. Когато се убеди, че спектакловата форма в театъра вече е изчерпана като форма и реши, че повече няма да прави спектакли, стана и каза – повече няма да правим спектакли. Актьорите му бяха тъжни, не знаеха на къде. Но той беше посял своето семе, защото незабавно един от тях ги пое, организира ги, и те направиха своя фантастичен спектакъл без Гротовски – спектакълът Танатос Полски. Най-полския спектакъл, който е правен в театър-лаборатория Йежи Гротовски.

Искало ли ви се е понякога да слезете от режисьорската сцена. Просто да станете и да си тръгнете?

Не. Къде ще отида? А? Питаш ме. Къде обаче ще отида? Там където няма това, което съм приел, че в живота си трябва да имам. Нарича се изкуство. Изкуство – един друг живот. Един живот, който е живот на душата, живот на вътрешното тяло. Живот, който трябва да ме отведе там където свободата е най-голяма – в отвъдното. Където – както казва  моят любим поет Гео Милев – всички ние – хората от изкуството – артистите, влизаме във всемирната душа.

Подкастът “Очи в очи” се излъчва със съдействието на Национален Фонд Култура.