Едно такова място на преплетени пътища, заминавания, пристигания, една таква крайна и начална точка събрала в сърцето си безброй поврати на човешките съдби. Едни такива паралелни светове, по които политат хората, със своите копнежи, недоизживяни мигове, срещи, раминзавния, кръстосвания, а световете си остават така квантови паралелни, че как иначе по тях могат дa полетят безкрилите пегаси на железниците. Една таква железница ме стовари в Ополе, малък провинциален град в Полша известен с миннодобива си. Тогава изобщо не предполагах, че и аз щях да се впиша доста добре в тази традиция на дълбаене на недрата, не на земята, а на изкуството, за да стигна до рудата, до златото в изкуството, дало смисъл на живота ми. 

Първата ни среща  беше там, в ресторанта на гарата. Без никой да ме е очаквал, без да знам какво да очаквам, на това повратно място срещнах гения на театъра от втората половина на ХХ-ти век, Йежи Гротовски. Той беше млад човек, с много живи очи, бих казал търсещи очи, очите на човека творец, който не знае, а се съмнява. Сега след толкова години знам, че такъв е истинският творец, изпълнен със съмнения, които са гарант за открития. Няма нищо по-скучно и консервирано от знаещия човек, изтъкан от формули и клишета, скука и рецепти за живеене, обичане, та дори и за умиране. Е, Гротовски не знаеше, търсеше, алализираше, осмисляше, съмняваше се, провокираше, изследваше, унищожаваше, съграждаше, зачеваше, убиваше, изцеляваше,  и всичко това с една единствена цел – да съживи театъра, което за него означаваше да открие истината за човека, за да открие истината за изкуството. На пръв поглед Гротовски беше доста сериозен човек, но в тези полунощни срещи на гарата, които зачестиха, намирахме начин и да се посмеем, и да изкоментираме театралната гилдия, и постиженията или разочарованията на актьорите. Умееше Гротовски да говори, да убеждава, да формулира. Беше човек на думата, фразата, заключението, което веднага подлагаше на съмнение. Беше най-съкровения събеседник на своите актьори. Знам за много от тях, които са водили безконечни разговори с него в своето въображение, такива които са го ненавиждали, такива които са го обожавали, но и едните и другите, и третите бяха неговите актьори, на Грота, така го наричаха всички, и аз така го наричах. В това обръщение има някаква особена адмирация. Сега си мисля, че тогава, сигурно съм изглеждал като някаква граблива птица, дошла от един паралелен свят, незнайно от къде, незнайно защо, но интуитивно усетил, че тази естетика, тази нова театрална платформа, която сега се раждаше, може нещо да ми даде. Но никой не дава нищо даром в изкуството. Трябва да се научиш да вземаш. Как обаче да вземаш от човек, който не ти дава нито система, нито форумли, нито теории, които можеш да приложиш на практика. Известен е факта, че колкото добре умееше да говори Гротовски, два пъти повече умееше да мълчи. Колко пълна беше неговата тишина. Колко много можеш да научиш от нея. Той беше безспорен владетел на тишината.  Тя му се поддаваше, а той я притежаваше и умееше да я насища и нарушава. 

Той обикновено сядаше на последния ред и даваше една уж неконтролируема свобода на актьорите да опитват, да разиграват, своето поведение, своите конкретни прояви, намесваше се много рядко, но когато го правеше, го правеше с онази категоричност с която нарушаваше тишината. На мен ми изглеждаше, че винаги е знаел докъде ще доведе актьорите си, той сякаш имаше някакво предварително знание. Такъв беше случаят с една репетиция, която той промълча. Накрая просто каза: достатъчно за днес, ще продължим утре в 10. На другата сутрин той се обърна към Чешлак и каза: “Ти вчера по едно време направи нещо с ръцете, много особено движение, нека да започнем от там.” Грота показа движението с ръцете и цялата репетиция започна да търси от това движение. Какво е било това движение, този импулс, това трепетение  от някакъв паралелен свят, който го е задвижил, никой не знаеше, но сега цялата трупа летеше в нова посока.  От това малко движение те сътвориха един свят, една изцяло нова репетиция, една изцяло нова реалност, сякаш отлята от друго агрегатно състояние на духа. Гротовски имаше очи и сърце за своите актьори. Вярваха му безгранично, следваха го в мрака на интуицията, в изпепеляващия порив на откритието. 

При Гротовски беше така, практиката раждаше теория. Там в репетициите бяха големите открития, после те се въплъщаваха в думи. Но опитай да опишеш вкуса на ябълката, всяка дума е безсилна. Такива бяха и репетициите, като вкуса на ябълката – тайнствени, тръпчиви, изплъзващи се от лексиката на езика. 

 Много хора го смятат за тиранин, аз лично мисля че беше хуманист, който търси, изследва и среща човека и това е една нелека задача. 

Автор: Николай Георгиев