Диалози за “Дюн”, между киното и литературата

В нощта, в която гледах “Дюн”, за първи път опитах от “меланж” – подправката на един от шедьоврите в научната фантастика и се пристрастих завинаги. Филмът на Дени Вилньов е разпънат между авангардната версия от 1984 година на Дейвид Линч и така и не заснетият “Дюн” на Ходоровски, който мечтае да види на екрана личности като Салвадор Дали и Миг Джагър,  под звуците на Пинк Флойд и Магма; и визията на художниците Х. Р. Гигър, Крис Фос и Жан Жиро. Задачата пред екипа на Вилньов е трудна, а резултатът е визуален шедьовър, чийто основен виновник е немецът Патрис Вермет. 

Това пристрастяване по-скоро ме изненада. Аз не гледам “такива” филми, аз не чета “такива” книги. Но само месец след срещата ми с филма, вече съм прочела първите две части от поредицата. Говори ми се за “Дюн”, за ислямският джихад, за екологичния роман, за преплитането между средновековния фентъзи свят и научна фантастика. 

Да поговорим за Дюн… 

Филмът някак не успя да ме впечатли. Като времетраене не е твърде дълъг, но имах чувството, че е 4 часа. Разбира се, намерих за любопитни някои неща. Например естетиката на един почти античен мистицизъм съхранен и вплетен в sci-fi контекст, или идеята за щитовете, които правят борбата с мечове наложителна дори и в галактическа епоха. Хитро. Визуално, разбира се, открояват се сцените със  Шайхулуд (пясъчния червеи). Но отвъд това… идеологически нямаше за какво да се хвана. Цялостният наратив, поне така както е представен във филма, ах… 

Обичайната формула с “избрания” преминаващ през серия от изпитания, водещи до разкритие и усъвършенстване на определени способности. Не че има нещо същински лошо в този подход, и Дюн поредицата може и да е била иновативна за своето време, но като съвременен филм, сюжетът не изненадва с нищо. Малко еко-проблематики и политически схватки разпръснати тук и там, и голяма доза драма. Такава изглежда е била рецептата. Намерих за забавна репрезентацията на Барон Харконен. Този огромен, плашещ, виден антагонист, от който през цялото време очакваш нещо грандиозно… и си оставаш с очакването. Обезпокояващата аура около него подмамва към мисълта, че той е способен на много повече от простото стоене и задкулисно раздаване на заповеди. Надявам се в книгите Баронът да е по-впечатляващ на индивидуално ниво… хах. Героят да е страховит, а не просто актьорското превъплъщение на Скарскард.

Баронът е представен като… ами, като просто един гаден и нагъл човек. Типичен политик без вътрешен свят (а всички знаем колко безинтересни са личностите на повечето политици). Един твърде едноизмерен антагонист. Лош е, защото е лош. Хората му го слушат, защото го слушат. Иска власт, защото иска власт. В никакъв случай не искам да кажа, че трябваше да го хуманизират. Но просто ми липсва каквато и да е дълбочина в неговите мотиви. Супер щеше да е, ако идеологията на Баронът бе представена като абсолютно анти-морална, или поне аморална. Баронът като същинско въплъщение на лакомията. Неговата естетика така или иначе вече ни насочва към подобно възприятие. Всъщност, много по-трудно е да се направи един удовлетворителен “чисто зъл” персонаж. “Чистото зло” изисква огромна дълбочина. Може би в книгите, Баронът така е представен. Но във филма, поне за сега, въпреки дяволския талант на Скарсгард, Баронът изглежда твърде плитък. Общо взето това, което може да се очаква от един обичаен злодей.

На кратко казано, това са ми впечатленията от протагониста и антагониста във филма. Те ме насочват към кардиналния проблем в сюжета, който поне според мен отнема голяма част от неговата сила. Дюн завършва точно така, както самото начало на историята ни казва, че ще завърши.

Още в началото ни се казва, че Атреидите са поставени в позиция на власт не за друго, а за да бъдат изманипулирани и избити. Накрая… биват изманипулирани и избити. Още в началото ни става ясно, че Пол ще се срещне с Чани, благодарение на неговите сънища. Накрая… Пол се среща със сънуваната Чани. Липсваха обрати. Всичко се ръзви по очевиден начин. Надявам се в следващия филм сюжетът да е по-непредвидим, заедно с персонажите и съответните им мотиви. Не че “Междузвездни войни” е надежден образец, но там Анакин, който също бе избраният, изпълни пророчеството по трагичен и сравнително неочакван начин. Надявам се на подобен или даже по-интригуващ обрат при младия Пол. Всъщност, идеята за месианството е многовековно клише, но може да бъде интригуваща. Дюн вече прави намек за това. Променя перспективата, претълкува аврамически и конкретно ислямски мотиви в sci-fi контекст. Отново, хитро. Мислех си след края на филма колко съзнателна е препратката с фремените, представени като разпръснати арабски племена, чакащи реформата на Мохамед. Съответно, какви ще са последствията от обявените от Пол намерения за интер-галактически джихад. И дали ако съм прав в тази интерпретация, Харконите репрезентират евреите, представени по типично карикатурен начин, преекспониращ тенденцията към меркантилност. Ако е така обаче… защо? Ако тези препратки са съзнателни, какво се постига с тази стереотипизация? Тя е, както знаем, доста опасна. Ако я има, остава за мен въпросът какво авторът се е опитвал да постигне.

Предполагах, че драматургично няма да бъдеш впечатлен от филма, аз също не бях. Не историята към днешна дата не е иновативна, не ме изненадва, не ме привлича. Мен още по-малко. Но историите “Междузвездни войни”, “Лудият Макс” и съжалявам, че ще го спомена, но “Изтребление”, още по-малко ме докосват или разтърстват с нещо. Проблемът, който имах досега с този жанр, обаче, е че аз не му вярвам. Гледам филма, гледам създания от чужди планети, чудовища, създадени далечни реалности и те остават точно такива, “създадени”, фалшиви, не им се доверявам. Историите са твърде драматични, краят на света е близо и е труден за понасяне дори в класическия 1 час и 30 минути. С “Дюн” обаче се случи нещо различно, аз напълно се потопих в пустинния свят и безрезервно му повярвах. Дори начинът, по-който изглежда подправката, машините им, орнитоптерите, така напомнящи на летящи водни кончета, червеите, космическите кораби, чийто обърнати пирамиди се вписват напълно в пустинния пейзаж, подчиняването чрез гласа, танкерите, които копаят подправката, костюмите, които преработват телесните течности във вода, лошият мазен гнусен “спа” хедонист, който почти винаги виждаме в черната вана, на всичко повярвах. Дори “Властелинът на пръстените” за мен си остава на ниво “приказка”, докато тук всичко е на месо, плашещо реално в собствения си сюрреализъм. И да, не на последно място пустинния джихад, детайлното наблюдение и въплащение на различни човешки племена, които могат да бъдат разпознати във филма. Не помня дали с теб говорих за бедуините и техните порядки и колко много те приличат на свободните. Когато филмът свърши, аз не исках той да свършва. Въпреки, че както ти казваш от неговите видения ние знаем, че той ще застане начело на Аракис, знаем, че джихадът ще бъде в негово име, аз исках да го видя, остана ми копнеж, не ми се чака до следващия филм и то до толкова, че искам да прочета книгата. В този смисъл очаквах твоето мнение, все пак естетиката не е dark, за да се влюбиш в нея, а вярно сюжетът далеч не впечатлява с дълбоки философски прозрения. Но жалко действително, че визуално не си му се насладил. И разбира се, екологичната идея, прокрадната в една книга от миналия век, която към днешна дата е все по-релевантна към случващото се днес. Ето тук попаднах на един критически материал, с който няма как да не се съглася, и все пак останалото, за което говоря си остава валидно. 

Описа го с такъв афект, чак ми стана жал, че впечатленията ни се разминават. В никакъв случай не мога да кажа, че е лош филм. Светът разкриващ се пред зрителя е достатъчно интригуващ. Но аз лично просто не успях да емигрирам. Философски мотиви най-вероятно има, но те са заровени дълбоко под пясъците и страниците на поредицата. Не ги намирам във филма.

Вярата в сюжета, в актьорската игра. Вярата в идеята на дадена творба… все неща опиращи до лично предпочитание (може би и тук изкуство и религия са в пресечна точка). Аз конкретно нямам чак толкова големи проблеми с това да се накарам да повярвам на дадени актьорски “напъни”. Стига идеята да си я прокарат, аз съм доволен. Но твоите критерии действително често са… исполински. Що се отнася до Барона обаче, както вече споменах, не мисля че има място за спор. Скарсгард култивира, съчетава и съхранява отвратителността на Харконен по майсторски начин. Напомня ми малко на Дейви Джоунс от Карибски Пирати. Което е любопитно понеже в Пиратите Скарсгард въплъщава персонаж играещ ключова роля в екипажа на Дейви Джонс. 

Очевидно не съм съгласен с казаното за “Изтребление”. Даже ме заболя :(. Визуално, този филм е просто в друга категория. Не виждам място за сравнение. Що се отнася до линка и до съдържанието, към което препраща… хмм. Оплакванията на журналиста ми изглеждат леко самоцелни. Един фикционален свят дава възможността за множество реинтерпретации. Странен ми се вижда този фокус върху “правилния” арабски акцент. Откъде взимаме критерия за интергалактическа филология и диалектология? Вилньов е свободен да представи странна култура с множество особенности. Защо да не се възползва от тази свобода? С достатъчно креативност, ако е искал можеше да направи племе с дръпнати очи почитащо Тангра на език разпознаваем само за ескимоси говорещи с кокоши акцент под пясъчните дюни (добре де… това може би вече би било в твърде голям разрив с книгата).

И да, съгласен съм с казаното по темата за екологията. Филмът доста си намекна за нея, но имайки предвид днешната ситуация можеше и повече. Още няколко филма предстоят де, тъй че… има време. А и като се казва “даден филм трябва да направи Х за да отправи Y послание” това “трябва” винаги трябва да се използва в кавички понеже…. на първо и основно място е l’art pour l’art (както казват марсианците). 

Проблемът на журналиста не е свързан с мюсулманството и арабската култура като цяло, по-скоро, че филмът не отговаря на книгата по този параграф, опитвайки да омекоти арабските влияния. Аз съм много съгласна когато става дума за музиката. Във повечето мнения и коментари, които изчетох, всички са много впечатлени от Ханс Цимер, но аз честно казано не бях толкова очарована от звуковата среда на филма, колкото от визията. Липсата на ориенталски мотиви в музиката и най-вече на балисета, така характерният за Гърни Халик, девет струнен музикален инструмент, описан в книгата кати “линеен потомък на зитрата, настроен по скалата на Чусук и свирен с дрънкане. Любим инструмент на императорските трубадури.” е чувствителна. В самата книга множество от най-поетичните и най-дълбоките философски партитури са изсвирени и изпяти под съпровода на балсиета, който във филма изцяло отсъства. Но това само още един път доказва влиянието на различните вкусове и естетики върху начина на създаване и на възприемане на един културен артефакт. В този смисъл отворен остава въпросът дали режисьорът се е отказал от музикалните ориенталски мотиви с идеята за една по епична и космическа музикална среда или такова е било решението на Цимер. Екологичният момент както в книгата така и във филма се развива постепенно и е многостранен, върху него не може да се съди само по първата част, тъй като в нея Аракис все още е пустинна планета и така както в голямата част от държавите на Арабския полуостров и африканските пустини, цената на водата е човешкият живот. Но по-късно сюжетът ще ни напомни, че човекът никога не играе централна, роля в съграждането на една екосистема, но си я присвоява в нейния разпад. 

На база това, което прочетох за книгите, сякаш авторът е искал да усъществи някакъв религиозен синкретизъм, което намерих за интересно. И не знам до колко е постигнал този баланс между различните учения, и до колко е позволил на пустинната религия да вземе превес. Предполагам, трябва да се прочетат книгите, за да сдобие човек правилно впечатление. Аз лично не бях удивен от soundtrack-a, но ми се стори че отговаря на усещането за otherworldliness. Това, че музиката не е стриктно-ориенталска според мен не отнема от нейната сила. Но може и да греша. Нещо като “Бейрут” на Ибрахим Маалуф можеше и да допринесе повече към атмосферата. Вероятно щеше да осъществи по-тясна връзка с тълкуването на Пол като галактически псевдо-Мохамед. И през тази призма да разглеждаме неговата по-късна трансформация в буквален пустинен пророк. Като стана дума за исляма и за мистицизма in general, не може да не споменем Бин Джезърите. Попрочетох някои неща за техния култ и…. бях много разочарован. Бордовата игра и филмът успяха да ги представят “in an air of mystery”, т.е да ги обвият в една приятно окултна естетика. Но отвъд визията, това са просто едни политически-мнителни, хуманистично-наивни евгенетико-предетерминиращи фундаменталисти. Сега… разбира се не очаквах някакъв крипто-мистицизъм от рода на Лъвкрафт или Кларк Аштън Смит, но… наистина ми се искаше да има нещо повече в тях. Няма нищо “духовно” в техните цели. Нищо метафизично. Те са просто една политическа групировка облечена в религиозна обвивка. 

От тези ти терзания още повече ми се разяснява къде се появяват несъответствията в естетическото възприемане на филма и романа. Ти имаш нужда от повече метафизичност, мистика и езотерика. Обратно, за мен романът е много по жив, следвайки реални човешки мотиви. Тази мисъл толкова дълбоко се загнезди днес в мен, че няма как да не разглеждам и „духовните“ човешки мотиви, като другото лице на егоизма и този непрестанен човешки суетен порив за различност. Нима духовният мотив не е просто опит за задълбочаване на първообразната идея, че личността, тази конкретната е нещо повече? Няма нещо повече според мен и най-големият аскет в крайна сметка е просто човек, в едно или друго свое щение. И Бин Джезърите не правят изключение. Аз не смятам, че нито във филма, нито в играта са обградени с мистика. Фактът, че използват „гласа“, който е една сюрреалистична версия на пряка манипулация със словото е страхотна хрумка както на автора на романа, така и по-късно брилянтно според мен реализирана от режисьора на филма. Но да… нито техните мотиви, нито тяхното поведение, не отговаря на готическата мистика, която е част от естетиката която ти допада. Въпросът тук е дали действително самоубийството, смъртта, черният цвят, гарванът и кръвта са духовни отпечатъци на едно човешко търсене? Или просто друга опаковка на все същите манипулативни човешки желания и импулси… аз бих заложила на второто. Франк Хърбърт има един друг роман – “Кошерът на Хелстрьом“, който се занимава с проблемите на безсмъртието и често е спряган за по-добър от “Дюн”, създавайки научно фантастична антиутопия. 

Всъщност идеята с екологичната катастрофа във фентъзи роман от началото на миналия век е повече от новаторска, вероятно към днешна дата тя ни се струва резонна и развита в много други книги, филми, може би далич по-добре, отколкото в “Дюн”. Но той е бил първият и по този начи се поставя в ролята на провидял в бъдещето… започнах да чета романа вчера. От преводът който имам в себе си, езикът изобщо не ме впечатлява, имам друг спомен от книгата която закупих в София. Това за мен е голям проблем тъй като обичам да чета хубав стил, а този е доста опростен. За съжаление изобщо не ми се чете на английски… защото искам да разбера всичко, което с това количество текст ще ми отнеме години… но може би все пак ще посегна към английския вариант.

Напълно съгласен съм с разобличаването на егоистичния аспект на духовността. Или по-точно, на разпознаването на гнилата част от ябълката. Но плодовете обикновено изгниват на есен, както си им е реда. Действително, в контекста на сегашната есен мога единствено да съм съгласен с теб. Но оплакванията ми свързани с липсата на метафизичност, която така прояжда съзнанието ми е по скоро породена от липсата на онова същностно, даже смея ли да кажа… *автентично* пролетно усещане. На онази дълбинна интуиция… тъй често ефимерна в нашите реални души и действителни исторически/културни/религиозни обстоятелства. Имено тази интуиция обаче съдържа в себе си потенциала да бъде тематизирана в цялост в областта на творчеството Там, където суверен е не грубият реализъм, а вълнистото въображение. Че духовността предимно манифестира себе си посредством егоизма е тъжна но наложена от обичайното стечение на обстоятелствата истина. И е истина с която се сблъскваме всеки ден. На човек няма как да не му омръзне. И може би, в странствания и щения към метафизичния път, търсех в “Дюн” (и по точно в духовниците) точно този опит за пречупване на статуквото, на стандартното. Но уви, те избират да се съсредоточат върху пречупването на едно далеч по светско статукво. “Порив за различност” – ще кажеш ти. “Порив срещу еднотипност” – бих казал аз. Не исках от “Дюн” нещо невероятно. Не очаквах среща с абсолютно удовлетворяваща метафизика. Срещата с нещо подобно е възможна единствено когато човек сам седне да я напише за себе си (и дори тогава… пак проблеми). Но исках от Бен Джезъритите на Дюн… все пак нещо. Да не ми дава трохи. Гледам на всеки филм, всъщност… на всяко творчество, така както гладен звяр гледа на потенциална плячка. Ах, творческият глад… каква неудовлетворима мъка. Какво непоносимо стържене в червата на съзнанието. Движат се под пясъците на мозъчните гънки като несломими червей бдителен към всяка вибрация.

Казваш, че Бин Джезърите, нито в играта нито във филма са обградени от мистика, и може и да имаш право, но аз не мога да не се чувствам подведен. Стилът на обличане, религиозната симвология, представянето на “Гласа” в действие като шепот чут от обречена жертва изгубена насред обладано имение… всички тези неща ме караха да очаквам. Да, сюрреалната репрезентация на манипулацията има чар. Но ако това е критерия, по който ще го оценяваме тогава…. ох… ми, може би съм твърде критичен, но… да беше по… сюреално! Да видим как, например, пазачът обладан от Гласа си представя как прегръща дъщеря си в някоя зелена гора, докато в реалност ръцете му премахват оковите от Пол и майка му. Да видим как в погледа на съзнанието му той преживява пламтящ любовен акт където – в зенита на оргазма – пръстите му провокират в обекта на неговата любов взривяващ екстаз, докато в действителност ръката му натиска спусъка, който убива неговия колега, докато Пол и Майка му се готвят да избягат от самолета. Нещо такова. Иначе що се отнася до екологичната част, да, браво на автора. Важно е да се подчертае това, което казваш. Вече често ми се случва като говоря със студенти за разни мъртви мислители да чувам “Тази теза е очевидна!” и да трябва да добавям “Да, очевидна е за нас, благодарение на този автор, чиято идея през онова време е представлявала иновация”. Така че, за екологичната тема – “Дюн” получава моите адмирации.

Всъщност ти какво си разбрал за целите на така наречената евгеника на Бин Джезърите? Защото ми се струва, че отново между анализите и източника се получава една голяма пропаст, която изгражда у теб необосновано мнение. Тъй като използват подправката, за да прозират истината, всяка от тях може да надникне на много места, както в своята памет, така и във всеобщата памет. Прозират пътеките от миналото. Но тук има един дисклеймър, само женските пътеки. Един ден ще се появи мъж, който ще надникне в осенението на подправката и ще преоткрие своето вътрешно око. Той ще може да надникне едновременно и в женското, и в мъжкото начало, той ще присъства едновременно на много места. Проблемът е, че когато мъжете се опитват да достигнат до това прозрение… ами умират, не успяват да се контролират, защото не успяват да озаптят животинското в себе си. Затова бин джезърките се отдават на евгеника, чрез различни изпитания те търсят „човешкото“ в човека, способността му да превъзмогва първичните си инстинкти, затова за тях е важно да намерят съвършената двойка и да създадат потомък, който да притежава това човешко качество на пълен контрол над вътрешния си свят, но и разбира се, и тук идва политическият момент – да бъде техен родственик. Те изграждат доминиращи белези и включително крият потеклото на някои от своите членки, с идеята да позволят и инцест, само и само това да бъде възможно да се случи. Да, мотивите им са дуални, не са само духовни, те разбира се искат да контролират този единствен мъж, който на теория ще се появи. Сега въпросът е дали този мъж е Пол, или всъщност неговия син – червеят. Също не съм наясно към днешна дата дали това е синът му от жената, която обича или тази, която са му избрали. Това предполагам ще разбера в процеса на четене. Не знам какво в тази история не е достатъчно мистично за твоите критерии, но предполагам, че в анализите които си чел всичко това не е станало достатъчно ясно. На мен идеята за отхвърляне на лъжата и преоткриване на истината много ми допада, отговаря на цялата ми житейска философия за създаване на по-добро общество без манипулации, макар, че самата идея за създаването на този владетел е манипулативна. 

Проблемът при духовниците в Дюн е, че те са в крайна сметка твърде… аврамически. Даже, специфично твърде юдейски. Крайният наратив в юдейската есхатология завършва с въдворяване на порядъка на земята. Т.е. всичко се случва тук… в този крайно материален… крайно скучноват свят. И при “Дюн” същото. Цялото това говорене за мистика и за преминаване на граници… само за да се стигне накрая до “месия” ала политически лидер, чрез материални т.е. биологически схематики, който месия ще подобри не друго, ами имено социо-политическите взаимоотношения между космическите домове. Т.е. пак материализъм. Всичко е политика и нищо друго. И този момент за мен е най-тягостен. Едно е, когато амбициите на даден герой или организация са ограничени, понеже те изначално са твърде светски. Но когато в дадения фикционален свят някои разполагат с неограничена перцепция върху всичките измерения на времето (нещо, което в книгите те изглежда обосновават със силната дума “omnipresence”), тогава от този контекст аз започвам да очаквам нещо грандиозно. Чрез “omnipresence” залогът изведнъж става по-голям от всякакви светски/суетни геополитически конфликти. И ако ще има такава заявка, тя подлъгва към очакването на метафизическа поанта. Нещо повече, обзорът в “Дюн” е толкова ограничен, че дори не говорим за интер-галактическа политика. Говорим само и единствено за ЧОВЕШКИ отношения. Бен Джезърите търсят “човешкото” и  се опитват да усъвършенстват имено този вече остарял с ренесанса идеал. Т.е. вече проблемът става двупластов:

1)Заявява се метафизика (“omnipresence”), завършва се просто с политика.

2)Заявява се интер-галактически контекст, завършва се просто с “човешкото”.

Много тясно… много ограничено. Много… неудовлетворително ми се вижда всичко. В “Дюн” разбира се това си има обяснение. Видимо за автора Еко акцентът е много по важен от една страна, и от друга има я цялата история с конфликта между хора и машини, който е ключов в книгите. Това предполагам води до този повишен акцент над човешкото. Тъй че, самият universe в Дюн може и да е консистентен спрямо самият себе си, но… на мен нещичко не ми стига. Даже са няколко неща. Вселена подкрепяща развитието само на една раса, е една твърде ограничена и самотна вселена. Имаше потенциал, дори и чисто политически, за един много по-плуралистичен подход..

Такива са разговорите за “Дюн”, между двама актьори, гледали филма, но непрочели книгата, разпънати между киното и литературата. След първите два тома на Франк Хърбърт, следите на казаното изчезват в пустинята и след най-малкия вятър. Сред дюните на Аракис разговаряхме аз – Валерия Димитрова и той – Симеон Василев. 

Блогът “Без Маски” се осъществява със съдействоето на Национален Фонд Култура.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *