Няма велики сили. Най-великите сили са отгледали и възхода, и унижението на човека.

Примамлив стремеж е непременно да започваме изказването си много умно, но ако с такава цел използваш чужда мисъл, ще изпаднеш в ниско самочувствие. Как да разбереш дали нещо наистина ти е хрумнало, ако си го похлупил предварително с цитат назаем. Започвай от себе си, а след края го прочети с очите на друг човек. Важно е да се наблюдаваме, но с мнителните очи на непознат.

Ако се научите да пишете дълго и изобилно в началото, след това ще е много трудно да се научите да пишете като хората. На мен ми бяха необходими десетилетия, за да се науча да пиша кратко. Стремежът написаното да звучи дълбокомислено винаги те кара да търсиш украшения на фразата или пък безсмислени за конкретния случай дълбочини. Като се научиш да използваш думите заради тях, а не заради себе си, постигаш себе си най-бързо – почти такъв, какъвто искаш да бъдеш.

Като студент бях много напреднал в латинския език и това подпомогна не само да чета правилно почерка на рецептите, но ме обдари и с усещането до колко самостоятелно е използвана чужда дума, понякога и извън значението на собствения й контекст. Като употребяваш дълго време модерен термин, не забелязваш бавното излиняване на собствената говорна територия. Много често чрез чуждиците ние убиваме красивата описателност на българския език като същевременно понякога се отнасяме пренебрежително и към удивителното умение на българина да нагнетява двоен смисъл в едно изречение, да вклини позабравена или рядко употребявана дума, която така пасва на съобщаваното, че създава непретенциозен езиков уют.

       Аз, разбира се, няма да усвоя интонацията на младите хора днес този повишен тон в последните срички на изречението, който обикновено в българския е равен или спадащ.  Забелязал съм, че в аудиторията понякага говорят така, че  по сгъстения ми поглед им се струва, че е необходимо да добавят още нещо, та да стане изречение като за мене. Нищо лошо езикът е отворена система. Възрастовият синдром може да те огорчи, или пък да те обдари с тръпката за развитие на националния говор. Все как изключително важно е да съхраняваме в себе си езиковата мяра. А тя не отрича новостта, ако не се нарушава  маниерно мелодията на говора. Словото не толерира нито пуританското, нито ретроградното, но също и страха от новото. Цивилизацията винаги е криворазбрана, ако си в плен на културна свенливост, на   регионална клаустрофобия.  Неосъщественият език на радост от мобилността на  живота се зарежда с празни пространства, а те  се сливат в улей, по който тромаво се придвижва  блокиран за външния свят език. Чувството за многопластовост и многоизмерност на езика е това, за което говоря. За насладата от свободата, разпростряна от корените на миналото към кълновете на неизвестното бъдеще. Но пък ние сме прагматичен народ, една огромна част от възприетите чужди думи не отричат напълно нашата, но се ограничават да някакъв неин нюанс и по този начин българският език всъщност се обогатява.

И все пак трябва да призная едно. Младото поколение е демиургът на обновяващият се български език, аудиторията е неговата лаборатория. Често го повтарям. За моето поколение университетът беше дом на неразрешената младост, оазис сред външната скучна, травмираща  говора  действителност. В аудитарията можеше да се проявява очарователен инат, както и да се усъвършенства завоалираната подигравка. И вече извън университета влизаше в употреба самосъхранителната  изобретателност на словоблудието.

Ясно трябва да стане – говоря за девиациите в днешно време, не за словотворчеството и  допустимите  игри на езика.

Нали опитаха да превеждат Иван Вазов на актуалното ученическо арго. Деархаизация на класическото. Профанация на четенето като естетично и емоционално познание. Превръщането на четенето като калъп за буквално и бързо схващане. Бърза закуска за младия мозък.  Много думи били остарели. И новата редакция не била посегателство, а образователно примъкване на старата литература до говорната природа на още необразования. Принуда се явявал старият текст, а новият е спасенито в днешния ден за скаралните книги.

Същите млади мозъци, които за месец научават повече английски думи, отколкото са диалектизмите в „Под игото“. Проверявал съм – става дума за триста – четиристотин думи. Младият мозък може да ги научи за незабележимо малко време.

Първото образование, което е до към 12 годишна възраст трябва да бъде благородна диктатура на неизбежното познание. После човек продължава сам. Не става дума за буквализми от типа на въпроси, които /свидетел съм/ се задаваха за съжаление в образователната практика как е била облечена Рада Госпожина по време на изпита. Става дума за градеж на темелите на културата, на четенето като удоволственост и прозрение в близки и отвъдни светове на духа и естеството.

Така че, драги студенти, по погледа ви усещам, че ме разбирате и без да повишавам интонацията в края на изреченията.

Зададохте ми въпрос и за моя роман – „Преселението“. В него има притеснително жестоки сцени от автентичното ни минало. Има убито пеленаче….Да, има го. И го е имало.

Преди повече от трийсет години прекарвах всяко лято на морето – в Царево, което тогава носеше изумителното име Мичурин. Това е пример как можеш да преименуваш един величествено назован град като Царево на някакъв  самоук ботаник.

 Голямо удовлетворение е да видиш отблизо човека, какъвто и да е той, да придобиеш сетива и  повече сила да изживяваш собственото си социално пространство във външна среда. Не може да недовиждаш човека, който не е като теб и да се смяташ за пълноценен. Има едно нещо, което ме е направило писател – инстинктът за непрестанно наблюдение на живота като единствена истина. И то ме доведе до същността на тези хора, преселенци от южна Странджа през 1913 година. Случаят ме прати в селската кръчма на старият град, където старите рибари се събираха на вечерна чаша. Седях с тях и ги слушах. Всички говореха като 6, 7 годишни деца, защото съхраняваха миналото през единствените си очи, които са го видели. Детето, което има щастливо детство помни само слънчеви зайчета. Един малък човек, който е присъствал на убийството на братчето си и то от ръката своя собствен дядо, вече не гледа с очи на дете. Той през целия си живот до зряла възраст гледа с очите на ужасено дете. А като възрастен само осъзнава, че ако не  е било  задушено плачещото пеленаче, са щели да бъдат изклани всичките, цялото семейство. От тези хора научих невероятни неща. Оттук дойде и идеята романът “Преселението” да бъде разказан от 90 годишен човек през очите на 6 годишно дете, защото аз просто видях това в живота. Тези хора бягаха от тежката памет, предпочитаха да разказват весели неща. Но ако ги предразположиш те отварят душата си, говорът им тръгва и няма спирачка. Така че героите на романа са художествено измислени, но са истински.

Откъде иначе бих могъл да чуя фразата: ”Като бягахме през Странджа, един път ни обраха турци, два пъти българи”. Ако си чул това, паметта за убитото пеленаче е подробност. Българи затриват надеждата и на децата, и на възрастните бегълци и ги правят хора, които с предпазен жест на ръката  влизат в лелеяната Родина, което за тях е била топла мечта. Но и  Българи ги приемат и им помагат да спасят заличеното си усещане, че са хора.  Всичко това е останало в мен. Аз имам приятели в Кърджали, които ми казват, че са живели преди възродителния процес като добри съседи с турците. Наследената омраза е отстъпила мястото си на битовото и обичайно съгласие. Коренът е различен, но животът е общ. Но това са сложни неща, които не достигат до еднопланови „мислители“, а и не могат да стигнат до генералски мозък, за който историята е не културата на един град, а неговото разрушаване.

В моята книга турчинът е и добър, и лош герой, гръкът е и добър, и лош герой, но не се гледа със същото око, че и българинът е същият, защото едно самонационално наслаждение е единственото ваксиниране, което признаваме. Българинът залита в  разхайтване, като получи свобода. Ние всички сме свидетели на това. Дори и днес. Бандити има във всяка нация. Мошеници също. Малко като се отпушат нещата и пръв тръгва престъпникът. Когато започва обаче втората балканска война и българските войски по приумица на управленци, генерали и Височества,  са зарязали пробудените българи, турската войска се връща в отмъстителен обратен път през съдбата и живота на беззащитното вече  население. 60 000 са убити, 300 000 изселените. Кой го е направил? И какво да пиша като писател, за да не бъда непочтен към истината, освен това? Оставяли са деца на храсталаци, привързвали са ги на висок храсталак, за да не ги изядат чакали. Всички бягат да спасят живота си и няма как да мислят,  че напускат родния дом, че напускат себе си. Такова е времето и тази жестокост е резултат от амбициите на политически аматьори, които са мислели, че правят добро на България и че сме велика сила.   Няма велики сили. Най-великите сили са отгледали и възхода, и унижението на човека.

Високата социална и духовна култура винаги е била съпътствана от безкрайни примери на безчовечност, жестокост и безнравствен егоцентризъм.  Но все пак тя се буди в човека  преди повече от 9000 години има рисунки по пещерите, създава се моногамното семейство,  после идва  писменост, има създадена памет и за красивото –  тоест има изкуство. Има оформен език, който позволява да се премине от чергарство към уседналост. Само при уседналост имаш език по-богат от ”дий” и ”спри”, и само при уседналост имаш усещането, че трябва да пазиш и дома си, но и селото.

Геологическо време е било необходимо, за да стигне хомо еректус до хомо сапиенс, но един злобен жест, една безсърдечна, злокобна дума са достатъчни, за да го запокитят обратно в примитивното.

Автор Боян Биолчев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *