И сам воинът е войн дори и тогава, когато не достига самочувствие, поради високата летва на местната култура. В такава ситуация е много важно да имаш, макар никой да не знае за това, една тайна и един покровител. За мен беше проф. Бохдан Коженевски – един прекрасен режисьор, възпитаник на френския театър,  един мъдър учител, който аз приех с отворено сърце. Мисля, че за всеки млад човек е важно да има своя покровител, своя учител, своя гуру, който утъпква трънливите пътеки и проправя път за новите поколения.  За да можеш да полетиш в изкуството, а и в живота изобщо, особено в началото ти трябва нечия опека, нечий друг смисъл, за да можеш да откриеш своя и да не бъдеш откривател на “топлата вода”. Защото тя, топлата вода съществува и в изкуството, и в живота.  Дългите ми години работа с младежи и студенти са ми дали усещането и за откритието, и за топлата вода в изкуството. Знам какво е когато някой се разпознае в теб, в товите идеи, следва те, знам какво и усещането когато някой те задмине и по пътя си се обърне, за да те поздрави. Този поздрав е най-голямата награда. Която окрилява и дава синтезирания смисъл на интегралния напредък на човечеството през изкуството.

Така един ден след много години поздравих и аз моя професор. Често си мисля за него, за нашите срещи, за това, какъв бих бил ако той не беше оставил тази златна бразда в биографията ми.  Той изигра изключително голяма роля още в първите мои стъпки във Варшава, още когато си уреждах документите в Министерството на културата. Влезнах в секретарта да подам молбата си и секретарката изкрещя: “Вие българите, осен кино друго не искате ли да научите?” О боже, какво беше моето учудване. Не знаех, дори и не подозирах, че сме такава кинаджийска нация. Аз не исках да уча кино, а театър. Изобщо не помислих, а отвърнах на волето с воле. “Аз не искам да уча кино, а театър, просто такъв беше конкурса”.  Можех да я убия с моята откровенност. Тя ме изгледа от перчема до петите вдигна телефона и съобщи, че при нея има един българин, който е приет кино, но иска да учи театър. С кого ли говореше, дали не ме връщаше обратно в България. “О не, само това не” – помислих си. Точно бях издърпал в чужбината и сега пак обратно в България. Бях дипломиран юрист, но и кино бих предпочел в Поша отколкото право в България. Затвори телефона, а аз изтпял очаквах своята присъда:  Понеделник 9 часа, в кабинаета на проф. Коженевски в Академията. Това бяха най-дългите събота и неделя, в които няколко пъти си опаковах и разопаковах багажа. Бяха намерили решение на моя порблем или ме връщаха в България при правото или в Полша при театъра. Тези две мисли ме разпъваха като на кръст денонощно. Знаех само, че нещо ще се случи, не знаех какво. Осъмнах в Акдемията с багажа си, знаех, че следобяда има влак, който можех да взема за милата си татковина, най-лошата алтерантива за мен в този момент. Не съм от хората, който правят крачки назад. Но каква беше моята изненада от неочакваната подкрепа напрофесора. В този първи разговор той прояви едно много загрижено отношение и така аз останах в театрланта академия. Бях изумени и от отношенията между преподаватели и студенти, които при нас в България бях съвсем различни, липсваше онази творческа колегиалност и топлота. На първия изпит по режисура бях подготвил спектакъл по авторски текст – Етюд за трима. Явно се е харесал защото след изпита остана в репертоара на учебната сцена. 

Доброжелателството на проф. Коженевски беше пленително за нас младите. Всички го обичаха, и аз бързо го заобичах. Той създаваше усещане за близост и топлина, а чувството му за хумор беше неповторимо.  Веднъж в настроение на студентско свободомислие, решихме да отговорим на неговото чувство за хумор с нашето.  Той всеки ден идваше на работа с един малък фиат. Слезнахме на пркинга и качихме фиата чак горе в репетиционната на четвъртия етаж.

Поставихме го в средата на сцената. Той влезна на репетиция и започна да репетира сякаш фиата не беше там, какво беше нашето очудване. Само ние ли виждаме фиата по средата на сцената. Репетицията започва и всички си вървеше както в онази приказка за новите дрехи на царя. Кой обаче беше царя в нашия случай.  На финала на репетицията професора отвори врата на фиата, влезна вътре, отвори прозореца и каза: а сега нека този не театрален реквизит се върне там, където е бил. Разбирате, трябваше да свалим не само фиата, а професора вътре в него. Такова беше чувството му за хумор и игривостта му. 

На края на учебната година ме покани на разговор, в който се оказа, че има предложение за мен: “Николай, ти трябва да отидеш в един малък град, казва се Ополе, там има един нов режисьор, казва се Йежи Гротовски, може да ти е много интересно.” Даде ми препоръка и аз тръгнах. Сами разбирате, че сладва нова голяма страница в живота ми като творец и като човек. 

Автор: Николай Георгиев