За всичко по малко

Творците са търсещи хора, но тези, които знаят какво търсят много често не намират нищо. Търсенето е опит да налучкаш живота, а той, животът е калейдоскоп. В него се въртят цветове, които никога не се подрежат, така както ние бихме искали да ги заварим, а може би и това е най-голямото очарование на живота. Умората от живота идва, когато се заровиш в познатото, тогава изненадата или откритието постепенно избледняват. 

Има обаче хора, стават все по-ярки и неочаквани. Един от тях е моят много близък приятел – режисьорът – Николай Георгиев.  Това е човек, който имаше собствен глас в изкуството и дързостта да го отстоява в ония години, края на 60-те, когато точно бяха минали чешките и полските събития и в България вилнееше една отмъстителна вълна към всичко, което не говори според разрешения стандарт. На него му се наложи и да напусне България. Нашето приятелството започна от дебютната моя пиеса – “Мъжка история”, а той се подготви да я режисира в тогавашния ТВ театър. Спряха пиесата и получихме нашия първи урок по самоходността на безумието. 

Първото, което казвам на моите магистри по Творческо писане е, че такъв предмет няма. Никой не може да ви научи на Творческо писане, ако има нещо което не може да се научи, това е творчество. Творчеството е раждане, така както се ражда човек, обаче човекът, като се роди, се учи да говори, а в творчеството трябва да знаеш да говориш, трябва да знаеш да виждаш, за да може да се родиш. Всички се раждаме в творчеството и най-талантливите, и средно талантливите, само графоманите се раждат с цезарово сечение, но пък те са самодостатъчни и толкова се наслаждават на себе си, че нямат нужда от потвърждение. Презират всяка пряка дума.

Ролан Барт казва, че детето, дивакът и поетът са единствените реални, завършени същества. Първоначално тази дефиниция малко те сепва, но изведнъж виждаш, че става въпрос за чистото входящо съзнание, за детето, което започва с игра и всички, които не са творци по рождение престават да играят и се втурват в парцелирания и пропит от предварителни условности живот. Само творецът не престава да бъде дете докрай, истинският творец, защото творчеството преди всичко е една грандиозна игра на духа. Без игра няма импровизация, а тя е абсолютно задължителна в изкуството.

 Не бива да твориш като някого, не можеш да играеш като някого, а да кажеш, че си ти. В изкуството няма повторение. Всичко е импровизация, изкуството е просто едно перманентно раждане, без прекъсване и понеже съединителната духовна тъкан си я носиш в себе си, не е нужно за това съчетаване на двойките, за да се получи новият човек. Ако си „помазан“, носиш в себе си генът на изкуството. И тук е вторият шанс, който е изключително важен – навреме да откриеш, че го носиш.

Творчество без самоирония е егоцентрично забавление. Самодостатъчният художествен акт те тласка  към графомания, капсулира те, дори когато подражаваш. Изкуството е висша емпатия. Трябва да имаш през цялото време усещане как те възприемат непредубедените, какво се е получило, не за теб, а за тях, да не се вбесяваш,  че не ти се кланят, а  да се видиш ти самият – не тези, които те оценяват да се огледат в теб, а ти да се оглеждаш в тях и да бъдеш безпощаден към себе си, за да можеш да се развиваш, иначе следва циментирането на таланта в самонаслаждение, а това е началото на някакъв край, който много често остава незабелязан от самия творец. 

Имам много приятели, най-много от тях са художници, театрали, актьори, музиканти…но най-добрите ми приятели бяха двама приятели писатели, които вече ги няма. Виктор Пасков и Христо Клачев – те са от малкото хора, които имаха неангажиран говор от всякакви вътрешни наслоения, предразсъдъци или пригаждания. Христо Калчев беше много известен с неговите така наречени вулгарни романи, но преди да започне да ги пише беше направил една поредица от романи с герои художници, много талантлив писател. А Виктор Пасков е автор близо до съвършенството. 

Усещането за изкуство е скачен съд. Притежаваш вътрешни сетива да го направиш – пишейки, с четка и платно, да го изречеш в театъра, да не говорим за музиката. Там е най-лесно. Макар, че когато човек си въобразява, че има дарба в областта на музиката, най-бързо ще му проличи, от първите ноти ще го разбереш. В литературата трябва да прочетеш все пак 3-4 страници. Но тогава „времето беше наше“ само в приятелския ни кръг. Тогава писателският съюз беше нещо като военна дивизия, започваше от начинаещ автор; следващата степен – автор на книга, ако първото е ефрейтор, второто е стажант, след това идва старшината – автор на една книга, следва лейтенанта – автор на втора книга; след това – млад автор, автор, утвърден автор, известен автор, голям автор и вече се стига до генералите. Дойде 89-та година  и от  генералите никой не остана,  разпрашиха се като брашно хвърлено във вентилатор. Имаше иначе и автори, пригодили се към  конюнктурата, които имаха вродена дарба, но я бяха пропилели с продажба на таланта си като услуга.  След 10 ноември донякъде ми домъчня за тях, след като тълпи освирепели бездарници, несполучили справедливо преди, ги анатемосваха, опиянени от възможността да подменят собствения художествен крах с крясъци, че са са били  дискриминирани заради демократичните си идеи. Аз лично не помнех какви са идеите им, защото  повечето  просто си бяха мълчали.  Смесването във всяка посока на власт с творчество е пагубно, полезно за властта, съсипващо за развитието на твореца, нирвана за бездарника. 

Младият и прохождащ ум винаги търси път да установи себе си. Българското културно арго се ражда в студентските аудитории. Студентите измислят думи на мястото на тези, които са им досадили. На възрастния човек това не може да му се случи, той така е подредил словесния инструментариум в себе си и не би губил време да се съобразява с това, че повтаря някои неща. Може да се повториш само в една книга или в едно произведение, във всяко следващо трябва да има елемент на автентичност, иначе хората ще те познаят. Изкуството иска игра, иска пъргавост на ума, иска ненавист към бодливи стереотипи, а в крайна сметка иска да постигне великата радост, че някой се е заслушал и в теб, когато произнасяш думи, спрял се е пред платното на твоите цветове или е обърнал ухо към  мелодията. Феноменът на забелязания творец.

Но това е благосклонна присъда за отделното произведение. Не е амнистия за следващите. За истинския творец всяка нова творба е риск, всяка нова творба е изненада и за самия него. За истинския творец всяко ново  произведение е дебют.

Автор: Боян Биолчев

2 comments on “За всичко по малко

  1. Много ми харесват паралелите между съвременното изкуство и онова време, когато е имало цензура и думите е трябвало да се заменят с други. Идеята, че авторът не трябва да се повтаря, а всяко негова нова книга е дебют. С интерес ще следя и напаред всичко, казано от проф. Боян Биолчев и ще чакам следващата му книга.

  2. Защо трябваше да убиват детето в Преселението? Драмта се усещаше и без това. Защо ни отнемате бъдещето?
    Мирка Петрова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *