Кал, мочурлива равнина, захлупена от плътна облачна сивота и напоявана от ситен дъждец и сиви, унили къщи, стоящи насред нищото.  Така си представям Виелополе, мястото, където е роден Кантор. Бих ли могла изобщо да си го представя по различен начин? Вероятно всеки, гледал едноименната му постановка, би отговорил с едно глухо не. Това е декорът на постановката, споменът за детството, микросветът на мъртвите, в така наречения от Кантор „Театър на смъртта“. Сивотата на това място е пропита в драматурга по същия начин, по който ситният дъждец от моите представи се пропива в калната земя.

Плахо пристъпвам на сцената. Сцената, превърнала се в стая и приютила целия живот на Кантор. Стая прашна, вехта, пълна с предмети, сякаш извадени от боклука. Предмети от една друга реалност. Захвърлени и непотребни. Стая пълна със спомени и емоции, без радост, само тъга и усещане за празнота. Тадеуш Кантор е седнал на стол до грубо скован прозорец, с гледка зад кулисите. Поглежда ме въпросително.

        Кантор:  Какво? 

        Аз: Защо театър на смъртта?

        Кантор: Смъртта е памет. Смъртта е и илюзия. Сцената е мястото, на което тези две реалности се преплитат. Мястото, на което мога да предам реалност на илюзията. 

        Аз: Смърта не е илюзия.

        Кантор: Смъртта не е край. Тя е границата, която ни разделя. Граница, която мога да премина, а сцената е мостът.

        Аз: Струва ли си?

        Кантор: Тук, на сцената се срещам отново с всички онези хора, които са означавали нещо за мен в различни моменти, срещам се с моето семейство. Тази стая е моята памет.

        Прекъсвам въображаемия диалог за малко. Идеята, че изкуството може да лекува, както отделния индивид, така и обществото като цяло съществува отдавна. Още в Древна Гърция, преди да тръгнат за бойното поле, войниците са водени на театър за да преживеят страха и да се изправят пред смъртта свободни.   

        Кантор: Не съм театрален експерт. Аз съм експерт по себе си. За мен миналото  е единствената реалност, която манипулирам в своето изкуство. Нито настоящето, нито бъдещето – само това, което е изживяно, това което е изоставено. Настоящето е това, което изпитваме сега, но това преживяване веднага преминава в минало време. И не можем да оцелеем в бъдещето. Следователно за мен единствената реалност, която оперирам, е миналото – но не в сантименталния смисъл, че в напреднала възраст човек се връща с мислите си към младостта. Това е чисто формална процедура: взимам определени ситуации, хора, факти от миналото и свободно се разпореждам с тях в зависимост от това, което искам да направя.

Аз: Миналото е субективно.

          Кантор: Стигнах до извода, че в изкуството най- правдив е разказът за собствения живот, разкриване на себе си без срам и представяне на своята собствена съдба и предназначение. Изкуството е постоянно търсене.

          Аз: Къде е мястото на манекените и восъчните фигури?

          Кантор: Аз не вярвам, че манекенът или восъчната фигура, могат да заменят живия актьор. Би било твърде просто и твърде наивно. Опитвам се да разбера мотивите и намеренията на този необичаен обект, който се появи внезапно в моите идеи и мисли. Появата е съобразена с растежа ми, вярата, че животът в изкуството може да бъде изразен само с помощта на липсата на живот, чрез обръщането към смъртта, чрез нейното виждане и безмълвно присъствие. Манекенът в моя театър трябва да придаде усещането за смърт и състоянието на мъртвост и по този начин да стане модел за живия актьор.

         Аз: Живият актьор да се усети мъртъв?

         Кантор: Актьорът, срещайки се с манекена, трябва да елиминира

себе си и всякакви прояви на характер и индивидуалност. За да се появи персонажът, актьорът трябва да изчезне.

          Аз: Смъртта като памет, но и протест. Срещу какво?

          Кантор: Какво би било изкуството без послание? Проблемът, който ме гложди е това, което наричам потребителска цивилизация. Цивилизация на масите. Аз съм против масите. Против това поголовно  консумиране и масовизиране. Изкуството, театъра, войната-  всичко стана масово. Индивидът е под ужасна заплаха. Той се бори, доколкото може, но не осъзнава, че е напълно унифициран. 

        Аз: Това ли са манекените и восъчните фигури?

        Кантор: Отделният човек е напълно нащастен и безсилен пред това, което се случва. И той, и аз се борим. Не искам да бъда приеман като апостол или мисионер. Показвам себе си на сцената. Моите лични чувства. Аз съм всеки един от тези манекени. Колкото по силно е нещастието, което ми се случва, толкова силна е и моята съпротива, но и колкото по- силен съм аз, толкова по- силно усещам нещастието. Струва ми се, че в изкуството това е един вид задължително условие. И колкото по- силно е това нещастие, толкова работата на твореца е по- правдива. Виткевич беше много нещастен през целия си живот. Творецът, т.е аз, изграждам моста- ти избираш дали да преминеш.

Аз: Не губи ли театърът от играта със смъртта? В началото бе словото, но краят е изпълен с тишина?

Кантор: Няма тишина! Смъртта крещи! Словото се превръща просто в звук, ако няма смисъл в него. Сега се крием зад звуците. Представете си, ако докато произнасяте определена дума, добавите други елементи, тогава думата ще изрази  ситуация, движение, мирис…словото като начало, словото като край!

Кантор е историята, която той разказва. Смята, че така е най честно. Може би личното разголване, душевният ексхибиционизъм пред публиката в най голяма степен представлява израз на откровеност, нескрита зад измислени персонажи и измислени истории.  Неговите спомени оживяват, както навита на пружина стара играчка, която след много години с проскърцващо усилие тръгва отново напред, в своя механичен ход. Така ходят и мъртвите персонажи, жителите на Виелополе. Автоматично. Като навити на пружина те маршируват, пеят, женят се, живеят, умират. Междувременно понякога може сподавено да изругаят. Или поне да се опитат. Сред тези персонажи бродят собствената му майка, баща му, неговите лели и чичовци. Живец в тези герои има колкото в навитата на пружина механична играчка, но животът трябва да продължи. Някак си. Защо? Ами защото няма сила да спре… Щом душата заспи, изглежда тялото продължава своя живот самостоятелно, някак си като на автопилот. Масовността, унификацията на индивида водят до тази душевна летаргия. Хората са станали твърде много, според Кантор. И не само според него. Толкова много, че няма място за индивида. Той е прекалено неподреден, пречкащ се в премерения, автоматичен и предвидим ход на останалите. А това може да доведе до произшествия.

По ирония на съдбата, смъртта сложи точка на историята на Кантор. Старите играчки стоят прашясали и непотребни. Гардеробът, масата и огледалото в стаята са същите, но не съвсем. Една сянка, прецизно и церемониално сгъва бялата покривка на масата, на която току що се е състояла семейната вечеря. Кантор поглежда публиката за последен път и се отдалечава. Един достоен завършек на живот изпълнен с търсене. 

Автор: Дима Настева